«Есе за Гюстав Флобер»

Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре1 от Учредителното събрание.

Бабата на Флобер, Шарлот Канбрьомер, в детството си дружала с Шарлот Корде2.

Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.

Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето.

Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.

Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози.

От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.

Такъв си остана през целия си живот — наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“

Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.