«Учителят по физика — „чичко“ Рохлин»

Свикнали сме да възприемаме, че преди всичко физически внушителните фигури се ползват с авторитет и всяват респект. Може да има нещо вярно в това, но то важи за впечатленията от пръв поглед. Защото учителят по физика в Казанлъшката смесена гимназия Виктор Рохлин беше направо дребно човече, но въпреки това всяваше всред учениците солиден респект и се ползваше с голям авторитет. Беше нещо като онези оловни войничета, но не само като фигура — малък със строен ръст, но и изпълнен със съдържанието на всички духовни и морални качества, които притежава един войник: честен в отношенията си, дисциплиниран в учителската си професия, точен и безкомпромисен в оценките си на знанията на учениците.

А колкото до неговите знания по предмета, който преподаваше — физиката, може спокойно да се каже, че беше професор в науката си.

Следва в Московския университет, специалност физика. Едва завършил, по време на Октомврийската революция, два пъти е воден на разстрел и толкова пъти — на обесване. Баща му — руснак, е известен лекар, майка му — еврейка, е акушерка. Емигрира в Цариград, оттам идва в България, за кратко време е учител във Видинската гимназия, откъдето идва и се устройва в Казанлък като учител по физика.

Със солидните си знания, с практичен ум, който е наследил от майка си, той се утвърждава като много добър преподавател. Говореше със слабо изразен руски акцент, бавно и разбрано. И сякаш ти наливаше знанията в главата, за което учениците го уважаваха много. Уважаваха го, въпреки че той често ползваше много тънки, остроумни иронии към някои техни прояви, които попадаха точно на мястото си.

Един наш съученик много се гордееше, че имал високо чело и не знам по какъв случай, но се похвалил и пред Рохлин за това. Последният го оглежда, мери с педя челото му и иронично процежда през зъби:

— Е, да! И овни имат високо чело!

Веднъж в час по физика, когато ни предаваше урок и пишеше формули на черната дъска, отвън се понесе проточен и силен магарешки рев. Целият клас започнахме да се смеем, а близкоседящите до прозорците, наскочиха да гледат през тях. По улицата жена водеше магаре.

Рохлин сложи тебешира на дъската, обърна се към нас и, както винаги, през зъби каза:

— Е, какво?… Чухте един роднински глас, стана ви радостно и се закикотихте!

Рохлин обичаше да онагледява преподавания материал.