Срещнах Васил пред бакалията — сменяше празните бирени бутилки с пълни. Не се отбивам често до стария квартал, обикновено родителите ми идват на гости, така че рядко виждам старите приятели. Васил например — от две-три години… или повече?
Едва го познах.
Той обаче ме забеляза докато се промъквах да му кажа „Па!“ зад гърба. Много се зарадва и направо ми смачка ръката. Изчаках го да купи каквото беше си наумил и тръгнахме към старото бистро с железните пейки да убием час-два в приказки, въпреки че склоних да се видим за двайсетина минути — оправдах се, че бързам. С това направих на Васил услуга да не става дума да ме кани у тях и да изпитваме неудобство и двамата докато му отказвам. С жена му не се понасяме от деца.
Настанихме се, взехме си по една малка мастика с айрян и лед, беше доста топло, но вече не чак толкова горещо като миналата седмица.
— Как си? — попитах пръв.
— Както виждаш — отвърна той малко унило. — Дебелея.
Кимнах, макар че „дебелея“ бе твърде меко казано. Васил се превръщаше в човек-планина. Сланинена планина. Петдесетте метра от магазина до бистрото го бяха накарали да плувне в пот и да пуфти като локомотив. Изоставихме тая тема.
Той ме разпитваше за работата, за семейството, каза няколко клюки за приятелите. Разказах му каквото има за хвалене, оплаквачките си ги премълчах. Питах го за други от тайфата и го оставих да се наприказва. Но постепенно и незабелязано разговорът кривна към пълнеенето му.
— Едва се побирам в асансьора — тъжно рече Васил. — Всеки път ме е страх да не се заклещя. Някой ден просто ще го претоваря и той няма да ме качи до седмия етаж. А пеш по стълбите няма да стигна по-далеч от инфаркта.
— Вземай някакви мерки — отвърнах предпазливо, за да не го обидя.
— Цялата метрична система да взема, пак няма да помогне — махна той с ръка. — Вярваш ли, че ям веднъж на два дни? Шопска салата и комат хляб.
Помъчих се да не изглеждам недоверчиво.
— И нищо друго? Ами тия бири?
— Една сутрин и една вечер. Не всяка вечер.
— Хм… Ходил ли си на лекар?
— Два пъти.
— И?
— Вика, че го баламосвам. Другият направо ме изгони. Обаче аз знам къде е проблемът.
— М?
Той ме погледна изпитателно и бръкна в джоба. Извади едно огромно портмоне с много отделения, някои с ципове. Тромаво изчопли отвътре нещо и го плясна на масата, като остави подпухналата си длан отгоре. Стори ми се, че издрънча като ключ, нещо дребно и метално.
Комментарии к книге «Монетата на Идун», Николай Теллалов
Всего 0 комментариев