«Нарисувай на небето звезди»

Слушай, сега ще ти разкажа за времето, когато нощта стана вечна и всички звезди паднаха в безкрая. И нямаше вече сутрин и ден, сега само понякога въздухът ще искри от студ, кристален и пронизващ. Такъв го знаеш и ти, но картината, която е била някога над всички — на небето, оцветено от светлините на звездите, греещи в мрака, само аз я помня.

Сега, когато светлината я няма, трудно ще повярваш, че някога е имало ранна утрин и изгряващо слънце. Ти познаваш само воя на самотния вълк, който те дебне в тъмнината. Някога не ни беше страх от нея, знаехме, че си тръгва всяка сутрин. Сега, когато тя е всичко и всяка клонка е наш враг, наслюнчил пръст, с който да прободе, остър и безмилостен, такъв, какъвто никога не е бил, не бихме изкарали и минута в прегръдката й.

Много помня и ще ти го разказвам, помни и учи, че ще дойде ден, в който ще започна да забравям. Така е с човек, ден за всичко има — един за живот, един за смърт. Като думите — една за радост, една за скръб.

Не заспивай, знаеш, че сме на пост. Пийни си от чая и се ободри, още доста ще постоим, сам го знаеш.

Ех, какво ли знаеш…

А имахме умения, невиждани умения. Самият аз бях високообразован и ценен. Не би ме разбрал, но работех нещо, което бих нарекъл — Четец на звезди. Тогава те си играеха на небето. И исках да ги достигна, да се разхождам между тях.

Бях в екипа, който създаде свръхускорителния двигател. Запомни думата! Я опитай да я повториш… добре, запомнил си. Недей да дремеш, нали чу, че глутницата е минала оттук. Заспиш ли, направо за закуска ще станеш на вълците. Пийни си още от чая и слушай нататък.