«Димо Вестникаря»

Той не беше писател, нито важен политик, нито тежък търговец, нито виден индустриалец. И въпреки това беше известен в целия град, пък и в цялата бивша Казанлъшка околия. Защото той беше единствен. Единствен разпространител на местния и централен печат в Казанлъшкия край.

Димо Колев Драганов — така е записан в гражданските регистри на Казанлъшката община. Но съгражданите му си го знаеха Димо Вестникарят.

Роден през 1884 година в Казанлък в бедно семейство, още при завършване на основното му образование баща му го дава да учи медникарския занаят. Малкото чираче чука с мерак бакърените съдове, но едновременно с това проявява любов към просветата и знанието. През свободното си време чете, просвещава се и мечтае за по-добра работа, отколкото западащия бакърджилък.

Една случайност го събира със студенти, с които в 1908 година отива в София.

И какво е правил там! С кого се е срещал! Кой го е насочил, но идва си в Казанлък важен-важен. Зер от нея година той е представител за разпространението на няколко вестника.

И то, какво му е представителството, като през тези години сам ходи до гара Тулово да ги получава (тогава още няма железница до Казанлък) и после само неговият глас кънти из улиците на града ни:

— Вестници!… Вестникарят!… Пресни новини от всички страни!…

В годината на празнуването на четвъртвековното му труженичество в разпространението на българския печат — 1932-ра, Димо взема дейно участие в образуването на дружество „Куриер“, а по-късно и на агенция „Стрела“.

„Агенция «Стрела»“ — беше изписано на фирмата, закачена на дюкяна му на площада. На дъска пред агенцията бяха забити с габърчета новите за деня вестници.

Справедлив и строг, Димо не обичаше, както казваше самият той, да го „минават“ за каквото и да било. Грамадното стъкло на прозореца си счупил, като чукал по него, и се заканвал на клиент, „пробутал му“ в калабалъка пробит лев и бързал да изчезне.

През четиридесетилетието в Казанлък се разпространяваха около три хиляди броя вестници, между които ежедневниците „Утро“, „Зора“, „Заря“, „Свободна реч“, „Слово“, „Знаме“ и други; няколко седмичника — „Илюстрована седмица“, „Щурец“…

Голямата част от тези вестници достигаха до читателите чрез разносна продажба. Нея Димо така беше я организирал, че в най-отдалечените кътчета на града, в кината, по сладкарниците, халите и къде ли не още, ще ти проглушат ушите с:

— „Утро-о-о“!… „Зора-а-а“!… „Заря-я-я“!