«Наръчник за постигане на щастието»

Моето занимание драги приятели, може да се класифицира в категорията на обществено полезните дейности. Силно допринасям за развитието на човечеството и намалявам броя на самоубийствата от самотност. С това последното между другото подбивам пазара на компания Предсмъртна бележка. Изненадан съм как толкова цинична дейност, може да придобие такъв голям размах. Освен това недоумявам как компания, която зависи от изчезването на своите клиенти, може да продължава да съществува. Та аз го познавам копелето, той няма никакъв пазарен усет, но да не се отклоняваме.

Сигурен съм, че вече се питате с какво мога да бъда полезен на обществото. Вие също можете, при това без много усилия. Нека помислим заедно. Вие сте човек с не големи интелектуални възможности, но не сте тъп, не особено красив, но чаровен, имате сравнително добра фигура, но не сте Аполон, освен това сте мъж. Имате прекрасни шансове да станете общ работник или нещо също толкова престижно, освен ако не си изберете нещо благородно за вършене. В такава позиция беше и вашият скромен разказвач, до неотдавна. Работех си като помощник-смесител на варов разтвор, което преведено на нормален език означава, целодневно бъркане и носене на кофи по разни строежи, под постоянните крясъци на някакви олигофрени-майстори. С надниците които вземах, ако ми останеха някакви сили си купувах алкохол, за да отпусна малко мускулите. Това в продължение на около година, изкара най-доброто от мен. Изтощение, досада и непоносимост към строителството и всичко свързано с него се смесиха в самоубийствени пропорции. Напуснах преди да реша да се гръмна. Ако правилно успявате да следите мисълта ми, ще схванете, че смисъла е това, което ми убягваше.

Почти съм убеден, че повечето от вас са си задавали и по-фундаментални въпроси от този от какво е направен алкохола или с какви бикини днес е сладката съседка от третия етаж. А може би не, както и да е не се притеснявайте, аз също не си бях задавал, до момента, в който напуснах строежите. Но ето че и това се случи. Нещастието ми се допълваше и от факта, че нямах с кого да го споделя. Може би, ако имах нямаше да съм нещастен, както се и оказа впоследствие.