«Хероинова одисея»

Звукът напомняше стон; древен, нечуван или нечут до днес вик на някой, който бе открил покоя на смъртта преди хиляда години, потънал в блажено забвение в своя сив и скучен Рай и когото се опитваха да върнат от света на сенките, за да го обрекат на страдание отново и отново…

… и отново…

Кхан се зачуди колко ли е дълбока тази дупка. Викаха й Дженъз Тор — Ямата на сътворението на древния език на… на бащите на прадедите им, както се изразяваше брат му. Хората от местата отвъд голямото езеро Раматата идваха отвреме-навреме, за да се потопят в дълбините на пещерата… и да не се завърнат повече от земните недра, въпреки всичките магии от желязо, които носеха…

Кхан мечтаеше, щом стане достатъчно голям и му поникне брада, да избяга отвъд езерото — в света на фантазиите; свят, точно толкова недостъпен за него, колкото и ямата… до днес.

Държеше оръжието леко насочено надолу, но пръстите го сърбяха да стреля по нещо… или по някого. Когато сутринта каза на майка си, че ще ходи на лов, имаше точно това предвид! Смяташе да не се връща без улов — човек… или животно… или… А хапчето, откраднато от най-високото шкафче в банята, донесено най-вероятно от Земите отвъд Езерото, имащо мистично бял цвят и, както по късно установи — отвратителен вкус, само засилваше решеността му. Когато го погълна му се пригади. Беше още на входа на дупката и му се прииска да се върне, да повърне в треволяка, да отиде при Лера, да я отведе в Златните полета и да прави любов с нея докато един от двамата припадне от изтощение и удоволствие… Никога не й бе казвал, че я обича или колко много му липсва, когато не са заедно и че нощем не може да заспи, измъчван от мисълта, че тя може да сънува нещо друго, освен него… Просто не можеше да го каже, макар това често да бе на езика му. Не виждаше смисъл да го казва — та това се подразбираше. Може би някой ден щеше да й го каже…

Но хапчето бавно обхвана разсъдъка му, замъгли гласът на сърцето му, упои здравия му разум и, като с гигантски рог, усили възприятията му. Сега Кхан чуваше ясно ударите на сърцето си, скърцането на праха и малките камъчета под краката си, капещата някъде далеч напред (или назад) вода, зовът на Ктулу…

Ктулу, богът на смелостта, бе покровител на селото. Изобразяваха го като исполин с глава на корка — животното, което брани дома и децата си с цената на живота си от далеч превъзхождащи го врагове, въпреки малките си размери…