«Очите на истината»

Виновни бяха телефоните. Но така или иначе той се запозна с Ваня. Сладък глас и остър език. Звънеше на Дейн и след една (поредната) грешка попадна на непознато момиче. Тя му каза вежливо, че е сбъркал последната цифра …и той благодари на Бога, че ремонтираха централата. Е, подобни нещастия му се случваха все по-често, сякаш телефоните бяха в перманентен ремонт. Наложи се да навърти 5–6 телефона с различна последна цифра, докато отново попадна на нея. Но се надяваше да си струва. Пък и Дейн се бе разболяла и не можеше „…да танцува в подобно състояние!“. Но той знаеше — не беше заради настинката, не беше защото нямаше да може да танцува. Всички щяха да я харесат и болна. Но самата тя не можеше да си позволи да е болна, не искаше да си го прости. Не искаше да изглежда болна; не понасяше нещо да разваля перфектния й външен вид. Някой да я види така — та тя би се самоубила, вместо да го допусне! Външният вид й бе мания…

Когато се бе запознал с нея това наистина го бе впечатлило, както впечатляваше всички останали… Но постепенно разбра, че то не е просто желание да си достави удоволствие, изглеждайки добре. Откриваше, че я е обсебило, че дрехите са само фетиш, че външният вид е само маска, криеща властната й душа… Вкусът й се бе превърнал в някакъв извратен ню-ейдж снобизъм… А тази модна перверзия се пренасяше и върху него. Понякога го смазваше погледът й, който твърдеше: „Погледни се! Виж се колко си старомоден, колко безвкусно си облечен — джинси и фанела! Кой носи джинси?!? Ти си луд! Не, по-лошо — ти си безинтересен! Все някой трябва да ти казва!…“ и това заставаше между тях като стена, по-дебела от приказките на родителите му. Струваше му се, че по-лесно ще й прости изневяра. Но тя и не мислеше за това… А и никой друг не виждаше, че го е превърнала в роб… Пред другите Дейн беше добра, мила, щастлива, доволна че го има; понякога от лицемерието й му се повдигаше…