«Трън»

Когато на бедния му се случи да обядва у богатия, той после дълго и подробно разказва за това приключение. Когато гостенчето от провинцията порасне и вече си има собствен апартамент, то непременно го обзавежда така, както диктува великият спомен от някогашното паметно посещение у знаменития столичен вуйчо.

Ето как ясно и тънко познавам тези неща — защо ли тогава не грабна теслата и не направя на ситни парченца прочутата синя вана у дома, подир която тичах цели две години (намерих я на остров Родос и я домъкнах почти със зъби оттам) — ваната, която жена ми сънува от времето на собствената си забавачница.

Защо тогава — след случайното ми гостуване в един разкошен почивен дом край морето — с маниакална сила пожелах да имам растението, което освен великолепния си аромат носи и изисканото име „розмарин“?

Питам се — виждате, — разбирам всичко, смея се на другите, у които жилавото, бедно провинциално селянче диктува със замах подобно на невидим и безсмъртен Наполеон (с, и това корсиканче), но… когато зърнах острите, светлозелени листенца на розмарина в опитното поле срещу мотел „Изток“, построен тук от италианската фирма „Волани“ и наричан много симпатично „Църна маца“, рязко натиснах спирачките, пренебрегнах строгия пътен знак и възможния неимпровизиран диалог с органа на КАТ току зад гърба ми, та се озовах много възбуден сред ароматната тревна моя мечта.

— Ей, булка, какво е туй чудо тука?

— Кое? — изправи се жената наблизо.

Посочих тревите.

— Е, па оно… требе агрономо да питаш.

Откъснах листенце, смачках го с пръсти и помирисах. Розмарин, разбира се — вече нямаше и капка съмнение.

— Искам да си взема един стрък. Да си го посадя в моя двор.

— Е, па оно… сака да чекаш да падне сланата.

— Няма да се хване сега, знам.

— Нема, нема.

— Ти какво работиш тука?

— Е, па…

Тя млъкна. Сигурно пак агрономо требе да питам. Имаше още петнайсетина жени в опитното поле, едни си приказваха, други се бяха навели в лехите, трети размишляваха, подпрени на мотиките.

— Кажи де, какво правите тука? Аз всеки ден минавам по два пъти и никога не съм се отбивал.

Исках да бъда любезен. Общителен. Да усещам — докато си приказваме — как близо е времето на сланата, как идвам отново при тази жена и как в последна сметка над новоханския ми двор се носи изисканият екзотичен аромат на розмарин.