«Човекът на стъпалата»

Джоузеф Бъркс е човек, пред когото всички се възхищаваме. Той е водач на хората и господар на машините, могъща сила в страната и един от онези, които я правят най-могъща в света. Но не винаги е било така. Нещо странно се случи с видния индустриалец Джоузеф Бъркс преди много години, когато бе просто Джо Бъркс, главен механик.

Тогава той бе млад, неуверен и не твърде щастлив, защото в живота му назряваше криза. Стоеше на един от онези кръстопътища, които човек среща рано или късно и единият път означава мизерия, а другият — застой… През една ветровита февруарска вечер Джо крачеше по градската улица и размишляваше над проблемите си, когато внезапен порив на вятъра го застави тичешком да подири убежище между колоните на стара държавна сграда. Както стоеше в сенките и се чувстваше силно смутен, изведнъж дочу глас:

— Грижи ли имаш, синко?

Джо трепна и видя един мъж, застанал на стъпалата. Гласът му бе плътен, дружелюбен и сякаш долиташе отдалече. Странно, наистина, но не и за Джо, който отвърна:

— Да, господине, имам. Не знам какво да правя.

Джо не виждаше много ясно, но му се стори, че човекът се усмихва.

— Имам дълъг живот зад гърба си, младежо, и през него може да съм се срещал с твоите неприятности или нещо подобно. Разкажи ми.

— Дълго работих за един човек, господине, а сега с неколцина приятели искаме да се отделим и да си създадем своя компания, защото началникът ни тормози. Имаме желание, но сме зле организирани, нямаме капитал и се боя, че мнозина от нас не са наясно как да ръководим новата организация. Единодушно ме избраха за водач, а да си призная, господине, не вярвам да имам сили за тая работа. Искам да приема, но се боя…

Сега Джо бе сигурен, че човекът се усмихва. Имаше уморено, гордо и благородно лице, с остри, но някак добродушни черти.

— И аз имах същата грижа — каза той. — И аз смятах, че имам право да се откъсна от тиранията. И аз виждах, че приятелите ми имат желание, но са зле организирани; а те единодушно помолиха да ги ръководя. Също като теб… — мощният глас поомекна — се чувствах недостоен. Задачата беше тежка… прекалено тежка за сам човек, така ми се струваше, особено ако аз съм този човек.

— И какво направихте? — запита Джо.

— Приех задачата.

— Защо?

— Беше мой дълг.

— Дълг? Кой я направи ваш дълг?

Човекът стрелна Джо с проницателен поглед.