«Ел Стоу»

Естествено, те нищо не правят току-така. На онзи, който не ги познава, някои неща и разните му там техни правила ще му се сторят прекалено странни. Та в края на краищата да управляваш ракета в Космоса — не е като да плаваш в дълбок вир!

Погледнато от друг ъгъл, съставянето на смесени екипажи е нещо напълно разумно. При всички полети извън земната орбита — до Марс, астероидния пояс или още по-далеч — белите хора са заети с управляването на машините и определянето на курса, защото те са изобретили космическите кораби и най-добре ги познават. В замяна на това корабните лекари до един са негри, защото по незнайни причини нито един негър не боледува от космическата болест и не му се гади при безтегловност. Докато бригадите за външни ремонти изцяло са съставени от марсианци, защото те по природа дишат малко въздух и не се боят от космическа радиация.

Такива смесени екипажи работят и по трасетата към Слънцето, например до Венера. Но в тях винаги е включен и резервен пилот — здравеняк като Ел Стоу. И не напразно. От него започна всичко. Аз никога няма да го забравя — и досега ми стои пред очите. Какъв момък само!

Когато го видях за пръв път, бях дежурен на входа. Космическият ни кораб се наричаше „Маргарет Сити“, по документи се водеше към космодрума на Венера, откъдето бе получил и името си. Трябва ли да казвам, че нито един космонавт не го наричаше иначе, освен „Маргаритката“…

Бяхме кацнали на колорадския космодрум, на север от Денвър, с пълни трюмове — оборудване за производство на часовници, научна апаратура, машини за селското стопанство, инструменти за града и в прибавка сандък с радиеви игли за Венерианския институт по рака. Освен това всичките ни осем пътници бяха агрономи. Чакахме да прозвучи сигналът за отлитане, когато се появи Ел Стоу.

Височината му беше почти два метра, тежеше сто и двадесет килограма, а пристъпваше с лекотата на балерина. Струваше си да се наблюдава. Небрежно изкачи дуралуминиевата стълба и като турист в автобус размахваше кожена чанта, в която спокойно биха се събрали и леглото му, и дори някой и друг гардероб.

Когато се качи, ме огледа, забеляза емблемата на фуражката ми и каза:

— Здравей, сержант. Аз съм новият резервен пилот. Трябва да се представя на капитан Макнолти.