«Среща през времето»

…Проблясъци… пак проблясъци… топло… допир и видяното в мрака на стаята…

Тя пак избледняваше, но не го осъзнаваше, а продължаваше да реди малките дървени фигурки на земята.

Тя беше твърде малка, за да разбере и да протегне към него ръце за помощ…

О, майчице прости ми…

Малкото момиченце бърбореше на неразбираемия си детски език, обрамчено в синкаво сияние, което придаваше зеленикав отблясък на русите къдрици. Дракончето от боядисано зелено дърво вече се спускаше в несигурния си полет към лицето му…

Той се спусна към нея и със смях се опита да вземе играчката. Но в следващия миг те просто изчезанаха, стопени сред лек полъх на сняг…

Нямаше я вече сестра му…

…Вратите се затвориха и се отвориха други, завесите се развяваха и надипляха в призрачни силуети…

Той се обърна. В стаята влезе тя, приказна както винаги. Тъмна вълниста коса се спускаше до кръста, бледозелена на цвят роба с бродирани на ръкавите русалки и феи…

— Дилиън, мой мили Дилиън… — прошепна в сумрака на лунните отблясъци царкиня Млада, и взе отмалелия воин в ръцете си.

— Млада! Моля те помогни ми най-сетне!

— Не, прости ми! Не мога да бъда при теб, така както искам, защото това е само сън, в който ти си моя реалност. Не мога и да ти намеря това, което търсиш!

— Но ти никога не ми казваш кога ще дойдеш отново. Това чакане…

— Знам. — Тя помилва косата му и сълзи покапаха от очите й. После с усилие се отдръпна и го остави. — Трябва да те напусна, ти трябва да ме чакаш. А аз ще продължавам да тъка свилената си одежда.

— Одежда?

— Ела при мен, Дилиън. Умолявам те, нека това да свърши; не мога да сънувам повече, защото това ми причинява болка. Ела при мен, Дилиън, за да приключи това мъчително очакване. Ела при мен!

— Но аз не знам къде са владенията ти?

— Ще ти кажа… някой ден… — Тя избледняваше и гласът й заглъхваше. — Чакай ме и не ме забравяй… Ела при мен…

Ароматът на свещи и нектар от пъстролисти се завихри и обви тялото на младият мъж. Върху му се изсипаха сини и червени пера…

Дилиън се надигна и объркано се озърна, но в спалнята беше сам, разбира се. Съмваше се, а в далечината проблясваха светкавици. Гръмотевиците отекваха едва доловимо, отразени от морската вода и понесени от соления въздух, който обвиваше северното крило на замъка Л’Схора. Бурята си отиваше, оставяйки смутените луни безпомощно да угасват в легло от искрящи прозрачни облаци.