«Бигел Таралежа»

Живял някога един селянин. Той бил много богат, но нямал деца. Мъката му била толкова голяма, че веднъж не издържал и казал на жена си:

— Омръзна ми хората да ме питат защо нямаме дете. Господ не е справедлив — даде ни толкова богатство, а не ни дари с дете. Искам да си имаме рожба, та дори таралеж да е!

Не минало много време и жената на селянина родила, ала рожбата й била наполовина момче, наполовина таралеж. Когато го видяла, тя се разплакала и казала на мъжа си:

— Видя ли какво направи? Ти поиска таралеж и Господ ни дари с таралеж. Как ще го гледам? Как ще го кърмя? Как ще го повивам?

— Не се тревожи — отговорил селянинът. — Все ще го отгледаме, ще му постелем слама до огнището, ще го храним с козе мляко. Кой знае, може да ни донесе щастие.

Те постлали слама, сложили момченцето край огнището, хранили го с козе мляко, а то лежало и не помръдвало. Кръстили го Бигел.

Минали години. Бигел лежал все така върху сламата и нищо не правел.

Един ден баща му тръгнал на пазар. Тогава Бигел казал:

— Татко, купи ми свирка.

— Добре, сине — отговорил бащата, и много се зарадвал, че Бигел вече няма да лежи и поне ще свири.

Като се върнал от пазар и дал свирката на сина си, той започнал да свири, а после казал:

— Татко, искам да заведеш петела да го подковат.

— Защо? — попитал бащата.

— Защото ме чака дълъг път — отговорил Бигел. — Ще отида чак в горите Тилилейски и никога вече няма да се върна тук. Нито някой ще ме вижда, нито аз ще виждам някого. Ще ми дадеш няколко свини и две-три магарета. Ще ги паса и ще свиря със свирката. Искам да живея така, че да не преча на никого.

Селянинът дал на сина си всичко, което пожелал. Бигел яхнал петела, целунал ръка на баща си и тръгнал на път. Вървял, вървял и стигнал до една гъста гора. Край гората седяла старица и плачела.

— Защо плачеш, бабо? — попитал Бигел.

— Много съм болна, синко — отговорила старицата. — Не мога да ходя, а съм и много жадна. Седя под това дърво и чакам да падне едничката круша, която е останала на него. С нея ще си утоля жаждата.

Тогава Бигел пришпорил петела, литнал с него на дървото, откъснал крушата и я дал на старицата.