«Да го кажем юнашки»

Четири години ли стана, пет ли, откак се урашисваме ний с черковния наш въпрос, досега таквоз попитване не са ни попитвали нито черквата, нито нашите едноверни братя, гърците. Сега ни питат и призоват ни публично да се отговорим и да кажем юнашки желайме ли сприятеляването…

Съвсем що нашето до нине поведене е един най-явствен отговор срещу това питане, но понеже е имало хора още да го не познават или да се сумняват, нека го кажел публично и юнашки.

Оставаме настрана неправедното и противозаконното уничтожение на нашите самостоятелни черкви, оставяме настрана и завладението на архиерейските ни престоли от гръцки архиереи. Да не казваме какви мерки взеха те за изтребванието и съществующата наша книжнина и как сполучиха да изместят езика ни от черквите и училищата, и как го замениха с гръцкия, и какви следствия възима вързването на словото божие в нашето отечество. Да не споменуваме скръбните времена, когато нашите манастири се затваряха и запустяваха или се вземаха и се даваха на калугери гърци; когато българските духовници и таксидиоти се гонеха и притесняваха, а гърци духовници и таксидиоти чак от Синая и от Божигроб пълнеха България и на добри атове, със сеизи и сексени ходеха от село на село, притесняваха бедния народ, та го пленяха и го глобяха, както искаха; и какви нравствени повреди станаха от техните съблазнителни примери. Да не изчисляваме жертвите на владишките своеволия, когато по едно мановение на патриархията толкози българи, и духовни, и миряни, ги улавяха с халки на врата като зверове и ги провождаха на заточение, накъдето искаха. Да смълчим и тези по-пресните насилия, когато подир танзимата българите се възимаха свободни да въведат по някои места народния си език, какво си притеглиха и как се клеветяха, запираха и гонеха българските учители1. Да дойдем до една епоха по-близка. Да захванем от десет години насам.