«През светлата страна»

Когато пристигна в „Червения лъв“, Джеймс Барън не се зарадва, че има посетител. Тази вечер нямаше настроение за тайнствени истории — нито за големи, нито за малки — и предпочиташе да мисли за някои неотложни неща. Но какво да се прави — още преди да влезе, докато беше на улицата, портиерът му махна от входа:

— Хиляди извинения, господин Барън. Дойде един човек, но не пожела да се представи. Каза, че ще искате да го видите. Ще се върне към осем.

И сега Барън барабанеше с пръсти по масичката в тихото фоайе. В „Червения лъв“ уличната търговия не се поощряваше — не поставяха въпроса грубо, но и не правеха отстъпки: постоянните клиенти бяха малко на брой. Вдясно от Барън имаше група хора, които той познаваше бегло. Алпинисти от Андите, поне двама със сигурност бяха алпинисти. Там, до вратата, стоеше старият Балмър — човекът, съставил карта на първата експедиция до дъното на кратера Вулкан на Венера. Балмър му се усмихна и в отговор Барън му кимна. После се облегна назад и търпеливо взе да чака неканения гост, който искаше да отнеме от времето му, без да посочи съществени причини.

След малко един посивял дребен и жилест човечец прекоси салона и седна на масата му. Възрастта не се беше отпечатала на лицето му — можеше да е както на трийсет, така и на хиляда години, но изглеждаше уморен и имаше доста грозен вид. Кожата по страните и челото му беше разкривена и кафява, покрита с все още незаздравели рани.

Непознатият каза:

— Радвам се, че ме чакате. Чух, че искате да опитате щастието си със Светлата страна.

Един миг Барън гледа безмълвно човека. После отвърна хладно:

— Виждам, че сте успели да прочетете телевестите Истина е. Имаме намерение да прекосим Светлата страна.

— При перихелий1?

— Естествено. Как иначе?

Известно време посивелият човек не реагира на думите на Барън, а само се взираше в лицето му. После бавно каза:

— Боя се, че няма да успеете.

— Мога ли да знам кой сте, ако нямате нищо против? — настойчиво го попита Барън.

— Казвам се Клани — отвърна непознатият.

Настъпи мълчание. После Барън се обади:

— Клани ли? Питър Клани?

— Точно така.

Зениците на Барън се разшириха от вълнение, всички следи от гняв го напуснаха.