«Княгинята на племето Арикара»

Беше една от онези приятни топли нощи в планината, които правят индианското лято толкова прекрасно. Зад огромните била на изток се показа острият сърп на луната.

Старецът, който седеше на дъбовата пейка в гъсто обраслата с лескови храсти беседка, близо до фермерската къща, кимна доволно с глава и отпи голяма глътка от бутилката с уиски. Тя беше полупразна и старият Алекс Мосли загрижено си помисли, че непременно трябва да попълни тайните си запаси, преди да дойдат безкрайно дългите зимни нощи…

Мъжът беше доволен и щастлив, защото, макар и на стари години, беше намерил нещо като роден дом, където да се приюти. Подобен късмет имаха твърде малко хора от неговата черга. За това закъсняло щастие той трябваше да благодари на семейство Дръри, които сега спяха дълбоко оттатък в къщата. За тях това беше заслужена почивка след изнурителния ден.

Само старият Алекс не можа да заспи. Затова взе лулата си и едно шише уиски и се оттегли в старата беседка, където му беше най-удобно.

Лещакът беше толкова гъст, че човек се чувствуваше откъснат от останалия свят и можеше да размишлява несмущаван от никого, особено в спокойната топла нощ на късното лято. А най-вече в приятната компания на натъпканата с тютюн лула и бутилката уиски — неотменните атрибути за убиване на времето при безсъние.

Старецът се облегна удобно на пейката и се зае с лулата си. Скоро първите облачета дим забулиха сбръчканото му лице, обрасло с гъста бяла брада. Малките деца на семейство Дръри много обичаха да го подръпват за брадата, когато измисляше за тях какви ли не забавления и игри. Те го обичаха, а той и душата си даваше за тях. Всички го наричаха деденце. Какво щастие, че тия добри хора го бяха приютили в своя дом.

А беше в такова тежко състояние, когато го намери Едуард Дръри! Фермерът беше отишъл на лов в огромните северни гори и по една случайност беше забелязал ранения старец — по-скоро мъртъв, отколкото жив, — който сам беше успял да измъкне куршума от бедрото си с помощта на собствения си нагорещен нож, но парчето олово в дясното му рамо все още стоеше и раната беше гноясала.

Олд Алекс беше скалъпил някаква история за бандити, които го подгонили, и Едуард Дръри се беше направил, че му вярва. А може би наистина му беше повярвал…