«Обезглавената Кали»

КАЛИ, СТРАШНАТА БОГИНЯ, броди из равнините на Индия.

Срещат я и на север, и на юг, едновременно в светите места и по пазарищата. Жените се разтреперват при минаването й, младите мъже с разширени ноздри излизат пред праговете на къщите и дори децата, които едва проговарят, знаят нейното име. Черната Кали е зловеща и красива. Кръстът й е толкова тънък, че поетите в песните си го оприличават на бананов ствол. Раменете й са с извивката на изгряваща есенна месечина, гърдите й са напращели като пъпки миг преди цъфтежа, бедрата й се гънат като хобота на новородено слонче, танцуващите й ходила са като млади ластари. Устата й е топла като живота, очите — дълбоки като смъртта. Тя се отразява ту в бронза на нощта, ту в среброто на зората или в медта на залеза, оглежда се в златото на пладнето. Но устните й никога не са се разтягали в усмивка, наниз от кости е усукан около тънката й шия, а очите върху лицето й — по-светло от снагата — са чисти и скръбни. Страните на Кали, винаги влажни от сълзи, са бледи и росни като тревожния образ на утрото.

Кали е гнусна. Тя е изгубила божествената си каста, защото се отдава на париите, на прокълнатите, и лицето й, целувано от прокажени, е покрито със звездна кора. Притиска се до краставата гръд на камиларите, които прииждат от север и никога не се мият заради студовете; въргаля се в пъкащи от гниди постели със слепите просяци; от обятията на брамините прескача в прегръдките на ония клетници, обида за светлината, които мият мъртъвците, и поляга в топлата пепел под сянката на високите клади. Кали обича и лодкарите, яки ръмжащи мъжаги, не се гнуси и от черните роби по тържищата, върху чиито гърбове се стоварват повече тояги, отколкото върху добичетата — потърква глава о изранените им от самарите плещи. Посърнала като трескав болник, изгубил надежда да разкваси уста, скита тя от село на село, от стъгда на стъгда, вечно устремена подир едни и същи морни наслади.

Малките й стъпала танцуват в забрава под звънтящите гривни, ала от очите й сълзите се леят безспир, горчиво сгърчената й уста не целува, миглите й не погалват страните на мъжа, който я прегръща, а лицето й е винаги бледо, като девствената луна.

Някога, безупречна лилия, Кали царуваше в небето на Индра като във вътрешността на сапфир, в погледа й блестяха диамантите на зората и вселената се свиваше и разпускаше с ударите на сърцето й.