Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“… Боже мой! Пак война!… Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд първи…“ Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:
— Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?…
— Нека воюват тези, които я обявяват.
— Стт! Нямате думата! Отечеството говори…
* * *По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън. Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби.
— Проклета война! Проклето тегло! Няма край!…
— Всичко ще се свърши, когато свършим всички.
— Може и по-рано — когато хвърлим пушките.
— Кой говори там? Пак ли ти?… Когато народният дълг говори, нямаш думата!
* * *Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък, с измъчено продълговато лице.
— Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!
— Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила… Нека и те дойдат в окопите.
— Ст! Нямате думата!…
Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.
* * *— Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.
— Ние сме голи, ние ходим по чорапи… с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи… Защо не сключите мир?
— По този въпрос ние имаме думата — вярвайте в своите министри.
— Не можем повече да вярваме… Толкова време ни лъжете!…
И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.
— Стойте! Къде отивате?
— В София! В София! Там! Искаме сметка ние!
— Не може!…
— Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем зарад вашите доставки, зарад вашите тютюни… Искаме да кажем и ние своята дума!
— Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български? Тогава може би немски?
Комментарии к книге «Нямате думата!», Христо Смирненски
Всего 0 комментариев