«Мат на втори ход»

Играчите се срещнаха при огромната безвременна шахматна дъска на вселената. Блестящите точки, които представляваха фигурите, плуваха из съответните полета. При това разположение в началото, още преди да бъде направен първият ход, резултатът на играта бе ясен.

И двамата играчи го виждаха и знаеха кой е спечелил. Но продължаваха да играят.

Защото играта трябваше да се състои.

— Нилсън!

Лейтенант Нилсън седеше пред таблото за командване на оръжията с идилична усмивка върху лицето си. Не вдигна глава.

— Нилсън!

Сега лейтенантът си гледаше пръстите с израз на объркано дете.

— Нилсън! Ела на себе си! — Генерал Бранч се надвеси строго над него. — Чуваш ли ме, лейтенант?

Нилсън тъпо поклати глава. Отново се загледа в пръстите си, а после погледът му попадна върху бляскавия боен ред от бутони върху таблото за командване на оръжията.

— Красиво — каза той.

Генерал Бранч пристъпи напред в каютата, сграбчи Нилсън за раменете и го разтърси.

— Красиви нещица — произнесе Нилсън и посочи таблото. Усмихна се на Бранч.

Маргрейвс, заместник-командирът, промуши глава през процепа на вратата. Той още носеше лентите на старши командир върху ръкава си, тъй като бе повишен в чин полковник само преди три дни.

— Ед — каза той. — Представителят на президента е тук. Тайно посещение.

— Чакай малко — отвърна Бранч. — Искам да приключа с тази инспекция. — Той се усмихна тъжно. Когато обикаляш, за да провериш колко още нормални бойци са ти останали, самата проверка е нещо ужасно.

— Чуваш ли ме, лейтенант?

— Десет хиляди кораба — заговори Нилсън. — Десет хиляди кораба… Всичките отидоха!

— Съжалявам — каза Бранч. Той се наведе и го зашлеви през лицето.

Лейтенант Нилсън се разплака.

— Хей, Ед, какво ще правим с представителя?

Дъхът на полковник Маргрейвс отблизо ухаеше здравата на уиски, но Бранч не му направи забележка. Ако ти е останал само един добър офицер, няма да тръгнеш да го тормозиш, независимо какво е направил. Освен това Бранч одобряваше уискито. То бе хубаво средство за отпускане на нервите при настоящите обстоятелства. „Може би даже по-добро от собственото ми“, помисли той и погледна издрасканите кокалчета на ръцете си.

— Сега ще дойда. Нилсън, разбираш ли какво ти говоря?

— Да, сър — отговори лейтенантът с хлипане. — Вече съм добре, сър.

— Хубаво — каза Бранч. — Можеш ли да останеш на поста си?