«Йохан»

Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг. След него припна плачуща жена, протегнала в ръцете си дете. Но, озарен от бледата луна, безшумно в тягостната тишина, отмина той и всичко опусте. По него дълго, дълго гледа тя, далече впила поглед замечтан; наоколо бе сънна пустота и само прибледнелите уста нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“ А над Берлин, потънал в ситен скреж и лунни сребросинкави петна, внезапно екна първия гърмеж и ехото в безумний си летеж раздра задрямалата тишина. След него втори, трети… ето в миг изтръпна в ужас снежния Берлин. Нощта изпълни се с гърмеж и вик и пламъкът изви червен език, блестящ над покривите кат рубин… На барикадата бе непознат Йохан. И непознат остана той. Прислонил се до старец белобрад, излеко побледнял от остър хлад, гърмеше с вихъра на кървав бой… И труп до труп в мъртвешка хладнина простират се, а бурята гърми; по сини блузи алени петна, в очите смръзнал вик и не в една десница още пушката дими. А недалеч, зад срещните стени, картечниците блясват с огнен лик, хусарите на шеметни вълни промъкват се и залп след залп гърми и вие се Смъртта в размах велик… На барикадата Йохан е сам. В предсмъртен стон старикът белобрад, оплискан с кръв, повдига се едвам. Съзрял хусарите през дим и плам, крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“ А стиснал карабината в ръце, Йохан ги среща с гръм и ги зове: „Елате вий, аз с каменно лице ще срещна щика в своето сърце! Елате вий, престъпни синове! Безумци! Всяка капка кръв пред вас ще бликне нови хиляди борци! Веч бий дванайсетият кобен час и ще сразим престъпната ви власт! Елате вий! Елате, подлеци!“ А от веригите хусар един тогаз просъска гневно с глас пиян: „Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“ Но, величав кат някой исполин, „Челата горе!“ — викна му Йохан. Задружен гръм изпрати му ответ. Той грохна до старика белобрад. Хусарите се втурнаха напред. Един от тях се взря в лика му блед и пръсна черепа му с приклад. А тънеше Берлин в мъгла и скреж и бликаше предутрен синкав здрач. И в бедна хижа, в ужас и копнеж една жена при всеки глух гърмеж избухваше в несдържан горък плач. И стиснала детенцето си, тя все чакаше със поглед замечтан. Навън цареше смъртна пустота и глухо прибледнелите уста през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-02-13 09:00:00