«Йохан»

Над мъртвата градинка вечертаразпускаше коси от черен мрак.Йохан открехна малките врата,огледа уличната пустотаи в миг прекрачи дървения праг.След него припна плачуща жена,протегнала в ръцете си дете.Но, озарен от бледата луна,безшумно в тягостната тишина,отмина той и всичко опусте.По него дълго, дълго гледа тя,далече впила поглед замечтан;наоколо бе сънна пустотаи само прибледнелите устанашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“А над Берлин, потънал в ситен скрежи лунни сребросинкави петна,внезапно екна първия гърмежи ехото в безумний си летежраздра задрямалата тишина.След него втори, трети… ето в мигизтръпна в ужас снежния Берлин.Нощта изпълни се с гърмеж и вики пламъкът изви червен език,блестящ над покривите кат рубин…На барикадата бе непознатЙохан. И непознат остана той.Прислонил се до старец белобрад,излеко побледнял от остър хлад,гърмеше с вихъра на кървав бой…И труп до труп в мъртвешка хладнинапростират се, а бурята гърми;по сини блузи алени петна,в очите смръзнал вик и не в еднадесница още пушката дими.А недалеч, зад срещните стени,картечниците блясват с огнен лик,хусарите на шеметни вълнипромъкват се и залп след залп гърмии вие се Смъртта в размах велик…На барикадата Йохан е сам.В предсмъртен стон старикът белобрад,оплискан с кръв, повдига се едвам.Съзрял хусарите през дим и плам,крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“А стиснал карабината в ръце,Йохан ги среща с гръм и ги зове:„Елате вий, аз с каменно лицеще срещна щика в своето сърце!Елате вий, престъпни синове!Безумци! Всяка капка кръв пред васще бликне нови хиляди борци!Веч бий дванайсетият кобен часи ще сразим престъпната ви власт!Елате вий! Елате, подлеци!“А от веригите хусар единтогаз просъска гневно с глас пиян:„Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“Но, величав кат някой исполин,„Челата горе!“ — викна му Йохан.Задружен гръм изпрати му ответ.Той грохна до старика белобрад.Хусарите се втурнаха напред.Един от тях се взря в лика му бледи пръсна черепа му с приклад.А тънеше Берлин в мъгла и скрежи бликаше предутрен синкав здрач.И в бедна хижа, в ужас и копнежедна жена при всеки глух гърмежизбухваше в несдържан горък плач.И стиснала детенцето си, тявсе чакаше със поглед замечтан.Навън цареше смъртна пустотаи глухо прибледнелите устапрез плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“ Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мартин Митов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5365]

Последна редакция: 2008-02-13 09:00:00