«Бикоглав»

Влакът тощу-що бе спрял при станцията и вече се готвеше да тръгне. Защото тука той се бави само две минути — колкото пощата да се предаде. Рядко бива вагон да пусне или приеме пътник на тая заглъхнала станция.

Но днес, като никой път, доста големичък куп селяни и селянки се валяха пред зданието на станцията, гълчаха живо, прощаваха се с други, които имаха китки и чемширови клончета на шапките си. Това бяха запасни солдати от ближното село К., които се викаха на обучение; то щеше да трае не повече от три недели, но един лъжлив слух за някаква близка война беше смутил селяните и те изпращаха момчетата, като че нямаше за дълго или никога да ги видят. Скоро изпращачите се натрупаха пред един стар дълъг вагон, трета класа, прикачен напред, почти до самия локомотив. Това първенство, отдавано на тия сиромашки вагони, се дължи на твърде зловещи съображения: в случай на злощастие, предните кола винаги имат привилегия да се преобръщат на трески заедно с човешките същества, които са в тях; и с това често се спасяват от гибелния пръв удар подирните коли, за които се плаща по-скъпо.

В последния миг, в мига, когато влакът се затресе и бавно тръгна, една хубавелка мома чевръсто скокна на стъпалото и простря китка към един висок, синеок солдатин, който до половина се приведе из прозореца, та пое китката, като стисна до счупване пръстите на девойката.

Тренът тръгна и двамата млади не успяха или се не сетиха нито една дума да си кажат. Девойката, запъхтяна и почервеняла като божур, не сваляше очи от същото прозорче на вагона, което се повече и повече се отдалечаваше и из което една глава без шапка още стоеше неподвижна.

Не подир дълго време влакът възви зад една гола височина. Слънцето притрепера като разтопено златно кълбо над черното бърдо и потъна зад него в едно огнено море. Мръкваше бързо. Влакът следваше да лети с растяща бързина из пустото и затъмняло поле. Светна и кандилото от покрива на вагона. Момчетата заразвързваха торбите си, за да извадят каквото имаха за похапване, да вечерят. Ненадейно машината изсвири заглушително и след това влакът спря.

— Какво е това? Станцията ли е? — питаха се момчетата, като се взираха в тъмния кър.

Но нищо подобно не се виждаше. Железницата бе спряла насред полето; явно бе, че някакво препятствие стоеше на пътя.

— Червен фенер има! — обади се един.