«Краят на екскурзията»

На един час път от село издига острите си зъбери една скала. Ако се качиш на някой от по-високите крайселски върхове, ще я видиш. Отвесна като стена, сама-самичка сред спокойно заоблените хълмове. Нейният страховит вид ни привличаше и ние много пъти сме се изкачвали по върховете да я гледаме.

В един студен ден към края на ноември аз и моят приятел Каро се сговорихме да отидем и да се качим на скалата.

Каро беше по-голям от мене. Силен, съобразителен и сърцат. Ако беше не той, а някой друг от моите приятели, не бих се наел да тръгна на такава екскурзия.

Сложихме в торбичките си малко хляб и сирене, взехме въже, което по думите на приятеля ми щеше да ни потрябва, и с големи криваци на рамо поехме. Движехме се напреко, по посока на скалата.

Краят на есента личеше навсякъде. Стърнищата на отдавна пожънатите ниви се чернееха влажни и пусти. Ни песни, ни щурци, ни дъх на окосени ливади. По оклюманите баири почти не се мяркаха овчарски стада. Сред обезлистените черни клони чакореха свраки. Каро извика „ехей“, но гласът му замря придушен, без ехо. Стана ми тягостно. Щеше ми се да се върнем, но си мълчах.

Минахме много хълмчета и върхове, спускахме се в долове, обрасли с трънаци.

Неочаквано на около километър пред нас се изправи скалата. Зяпнахме удивени. От нея вееше нещо страшно и примамливо. По гребена й се влачеха мъгли. Една пещера зееше като очна дупка на череп. Около могъщите й хълбоци се виеха скални орли.

Закрачихме бързо и след малко бяхме в подножието й.

— Не гледай много нагоре, свят ще ти се завие — пошегува се Каро и заразмотава въжето.

Не ми се качваше по отвесната скала, но приятелят ми беше неумолим:

— Щом сме дошли дотук, ще влезем в пещерата.

Започнахме изкачването. Каро напред, аз след него. С края на въжето той бе завързал едно желязно колче. Пълзи нагоре и забива колчето ту в една, ту в друга пукнатина. Следвам го, без да изпускам въжето от ръката си. Така, стъпка по стъпка, допълзяхме доста нависоко. За миг Каро се подхлъзна и краката му се залюляха над мен.

— Не се плаши — извика той. — Нали има за какво да се държа. Ела само по-нагоре и намести крака ми в някоя пукнатина. Сам по-трудно ще налучкам!

Допълзях почти до петите му.

— Ето тук — стъпвай!

Каро закрепи крака си. Не беше лесно изкачването, но на края застанахме пред пещерата. Тя зееше отпреде ни и от дълбочината й лъхаше студ. Свихме се зиморничаво.