През една развилняла се зимна нощ кръчмата на Първан Черния беше претъпкана с народ. Надошлите от всички махали селяни разговаряха шумно, пушеха и чакаха да поутихне бурята, за да се приберат по домовете си. Но вместо да миряса, тя все повече и повече побесняваше. Селяните прекъсваха от време на време разговорите и неспокойно се ослушваха.
Наближаваше полунощ, когато вратата на опушената кръчма неудържимо се отвори. Виелицата нахълта и нанесе облаци вледеняващ сняг. Върху тъмния зев на отворената врата застана огромна човешка фигура. Хората се извърнаха:
— Кой си ти?
— Какво стоиш като омагьосан?
— Влизай де!
Новодошлият се разсмя гърлено. Тоя смях бе познат на всички.
— Я, Сандо Любин, затваряй, че измръзнахме бе, хаймана!
Сандо прекрачи, затвори с гръб и поздрави гръмогласно, сякаш беше на къра:
— Добра вечер!
Селяните го гледаха изумени. Калпакът и раменете му в сняг. По мустаците, по веждите, по огромния кривак проблясваха ледени висулки.
— Откъде се носиш, броднико? — запита полушеговито Ванчо Кривдата.
— От Гургулят — отвърна Сандо и отново неудържимо се изкикоти.
— Че ходи ли се по такова време, ще замръзнеш, на чукан ще станеш!
— Ами, ще замръзнеш ти, щото си се много наоблякъл!
Сандо Любин беше прав. И лете, и зиме той ходеше изпокъсан. Тук-там се виждаха месата му, но никога не простиваше. Спеше, където намери — на камъните, на снега, без да го хване и най-проста хрема. Кръгъл сирак, глуповат и силен, Сандо преживяваше като скитник. Днес поработи при един стопанин — ей така за хляба. Омръзне му — отиде при друг. Постои десет-двадесет дни на село и току задими нанякъде. Няма го месец-два, пак довтаса. Никой го не вика, нито го гони. Работи, колкото му се ще. Нали и сам той нищо не иска.
Сандо остави кривака в ъгъла, примъкна до печката ниско столче и простря ръце да се посгрее. Ванчо Кривдата го подкачи:
— Сандо, като идваше насам, чу ли да расне тревата, или има още много да чакаме?
Сандо не схвана шегата и съвсем сериозно рече:
— Мани ти тревата, Ванчо, ами като минавах край Иглевите кошари, ме налетяха Иглевите кучища (така наричаше кучетата той), та едвам се отървах!
Хората се смълчаха, защото знаеха, че Иглевите кошари от година-две са запустели и ни овчари, ни кучета има там.
— Какви кучища сънуваш привидяло ти се е! — избоботи някой.
Сандо го погледна накриво:
Комментарии к книге «Диви кучища», Добри Жотев
Всего 0 комментариев