«Времето, в което живях, и хората, с които работих»

Написах тази книга-разказ с уважение,

признателност и любов към хората,

с които живях.

Работихме всеотдайно за развитието

и напредъка на България,

за добруването на народа ни.

Книгата, която читателят държи в ръцете си и разлиства нейните страници, е разказ на автора за времето, в което е живял, и хората, с които е работил. На пръв поглед, тя сякаш е посветена единствено на неговото житие. В действителност предложената от Станиш Бонев книга е запечатала в страниците си един голям отрязък от националната ни съдба — и като време на развити, и като личности, които са предопределяли съдбата на страната ни близо половин столетие. Оттук и значението й преди всичко не за родовия корен, а като послание за истината към всички нас — днешни и утрешни читатели, които искат да се запознаят със събитията и лицата, сътворили ги, от един от нейните първоизточници.

Всеки човек, дошъл на земята като физическо съществуване, е по волята Божия. Но осъзнал своето място в природата и култивирал светогледа си за обществото, той трябва да се бори за нещо, за да осмисли земното си съществуване. Това нещо за Станиш Бонев са усилията да възтържествува истината и в науката, и в практиката на обществения живот.

И ако е успял, това се дължи на трудния му, но щастлив по своему жизнен път. Той започва в неговото житие на селско дете, пернишко работническо момче, минава през изстраданите от бедност студентски години, за да стигне до върха, или както той го нарича „най-горното стъпало на професионалната съдба“ — председател на Държавния комитет за планиране и заместник председател на Министерския съвет на Република България.

Този дълг, стръмен и бих казал трънлив път дава възможност на Станиш Бонев да опознае действителността на своето време от най-ранни години. Живял е на прашните и каменисти улици на българското село. Опитал е вкуса на черния хляб, създаден от коравите и напукани ръце на бедните си родители. Чувствал е чуждата болка и като своя, защото тя е преживяна и лично от самия него.

Тъкмо поради това, той знае как да търси истината за икономическото състояние на държавата и тогава, когато е стъпил на „жълтите павета“, изкачил се е на „най-горното стъпало“ и попаднал в министерското кресло. За радост на близките си не само търси, но се бори за нея. И разбира се, противно на логиката, изгаря в политическите борби.