«Нашата критика»

Когато човек иска да скрие незнанието си по някой въпрос, той започва да говори общо. Веднаж слушах разговора на двама работници, които пренасяха дърва. Единият питаше: „Това дъб ли е, или бук?“ И другият — съвсем сериозно: „Не. Това е дърво.“

Горе-долу такова впечатление като тоя разговор прави почти цялата българска критика. Нашият критик е сякаш безсилен да улови единичното, индивидуалното — това, което е неповторимо и характерно у един писател. Той се върти около предмета си, разправя за странични работи, излага излишни обстоятелства, говори каквото му дойде на ума, но никога не успява да даде тъкмо нужното. Казаното от нашия критик за един поет (да речем за Дебелянов) може безпротиворечиво да се отнесе до всекиго (и до Яворов, и до Лилиев, и до когото щете) и поради това не се отнася до никого. Напразно ще искате да научите нещо определено и ясно. Вместо това ще Ви се разправят най-разнообразни неща: ще Ви се говори за Космоса, за Съдбата, за Абсолютното, за Всеотдайността, за Бенареската проповед на Буда, но Вие няма да чуете никога нито дума, да речем, за Дебелянов, на който всъщност е посветена критическата статия или бележка.

Защо това? Защото няма нищо по-лесно, отколкото да се пише на едро, защото най-удобно е да се приказват големи думи, чути оттук-оттам, да се правят цитати, взети на готово от втора ръка или от някое кратко ръководство по литература, и защото същевременно няма нищо толкоз мъчно, колкото да кажеш нещо свое. Нашата критика се бои от всичко определено и конкретно. Вземете коя да е статия в някакво литературно-художествено списание или коя да е рецензия в някой вестник и Вие ще се убедите в това. Вземете сп. „Златорог“ (то минава за най-доброто списание у нас), напр. год. V — прочетете статията на редактора му г. Вл. Василев за Яворов по случай „10-годишнината от смъртта на поета“:

„Тия песни (песните на Яворов) се раждат в една душа, която носи в себе си страшно предопределение. Душа на ангел и на демон същевременно, крилете на които я разпъват между два полюса — за да я оставят да висне над бездна: между ласката и отвращението, между екстаза и безнадеждността, между триумфа и разгрома.