— Виждаш ли онова хубаво момче ей там, червенокосото с широките рамене? — каза Гълфър, сочейки по-високия от двамата младежи, които току-що бяха излезли от кръчмата и сега стояха под окачения над вратата й фенер. Бяха се хванали под ръка, за да не паднат. — За него ти бях казал. Наблюдавам го от няколко дена. Е, как го намираш? Може да му е още жълто около устата, но пък е вече с цяла глава по-висок от нас. Та си мисля, че по-подходящ няма да намерим… виж само колко са му напращели гащите!
— То не зависи само от големината — отговори приятелят му и сви рамене. — Имам племенник в Ланкълншир, той е с най-малкия, който някога съм виждал, пък е направил с него дванайсет деца.
— Възможно, възможно — измърмори нетърпеливо Гълфър. — Трябва да признаеш все пак, че ни трябва тъкмо момче като него. Само като си помисли човек какви нехранимайковци са плъзнали по пътищата заради проклетата война… трябва да сме наистина щастливи, че попаднахме на този. Уверявам те, червенокосият е нашият човек.
На отворената врата на кръчмата се появи кръчмарят.
— Ей, вие двамата, я се пръждосвайте, по дяволите! Който няма пари, няма да пие при мен — изкрещя той ядосано, избута двамата пияни на улицата и затръшна вратата подире им.
По-нисичкият се спъна, намери се изведнъж седнал в прахта и опипа пострадалата си при падането глава.
— Тоя тип не се държа много мило с нас — оплака се той. — Цяла седмица ни измъква парите от джобовете, пък сега…
— Бас държа, че и двамата са без пукната пара — прошепна Еймърик. — Не печелят много, като си рискуват живота в проклетата война. А малкото, което взимат, после го пропиват и го проиграват.
— На млади години и ти това си правил, или греша? — обади се Гълфър, вдигна високо факлата и тръгна към двамата младежи.
Червенокосият тъкмо се мъчеше отчаяно да изправи приятеля си на крака.
— Господа! — извика Гълфър. — Моля за минутка внимание. Вие двамата можете да ми направите услуга, която съм готов щедро да заплатя…
Ръката на червенокосия младеж посегна инстинктивно към дръжката на меча.
— Стойте, където сте — изръмжа той. — Ние не търсим работа. На служба сме при граф Глостър.
— Добре, добре… — измърмори Гълфър. — Но поне чуйте какво ще ви предложа…
Без да изпуска дръжката на меча, Нийл поглеждаше недоверчиво ту Гълфър, ту Еймърик.
Комментарии к книге «Кристално сърце», Мэгги Дэвис
Всего 0 комментариев