«Патицата»

Планинският поток вече бе скован от лед, по бързеите изобщо не личеше да се движи. Започваше и там да замръзва и месец по-късно от страшната, боботеща лятна вода не оставаше нищо, дори ледът се изпотъпкваше, натрошаваше, размачкваше от копита, гуми валенки. Ала ручеят бе още жив, водата в него не спираше да диша — бяла пара се издигаше над топлиците и над късчетата незамръзнала земя.

Омаломощената дива патица се пльосна във водата. Ятото отдавна бе отлетяло на юг, а тя бе изостанала. Още беше светло, снежно — особено светло поради снега, покрил обезлистената гора, застлал всичко до хоризонта. Патицата искаше да си почине, после да се издигне и да полети — натам, подир ятото.

Нямаше сили за това. Страшна тежест в крилете й я теглеше към земята, ала върху водата тя намери опора, спасение — топликът й се бе сторил жива река.

Патицата още не беше успяла да се огледа, да си почине, когато острият й слух долови звук, предвещаващ опасност. Това дори не беше звук, а грохот.

Отгоре, от снежния хълм, като се подхлъзваше по започналите да замръзват надвечер туфи трева, тичаше човек. Той отдавна бе съзрял и наблюдавал патицата с тайна надежда, и ето че тази надежда се сбъдна — патицата кацна на леда.

Човекът се промъкваше към нея, но се подхлъзна, патицата го забеляза и тогава той затича, без да се крие, ала тя не можеше да лети — беше уморена. Трябваше й само да се Издигне във въздуха и тогава освен злобни закани нямаше да я заплашва нищо друго. Но за да литне в небето, беше нужна сила в крилете, а патицата бе прекалено изтощена. Тя успя само да се гмурне, изчезна във водата, и човекът въоръжен с някакъв чепат клон, спря до топлика, където бе изчезнала тя, и зачака да се появи отново. Ами че все трябваше да излезе да диша.

На двадесетина метра имаше също такъв топлик и човекът видя, сипейки ругатни, че патицата бе минала под леда и сега бе в другия топлик. Ала и там не можеше да литне. Използваше секундите, за да си почива.

Човекът се опита да натроши, да намачка леда, но обувките му, съшити от парцали, не ставаха за тази цел.

Блъскаше с тоягата по синкавия лед — откъртваха се малки парченца, но не можеше да го натроши. Човекът остана без сили и седна тежко задъхан върху леда.

Патицата плуваше в топлика. Човекът се затича, като псуваше и я замеряше с камъни, тя се гмурна и се появи в първия топлик.

Така се гонеха — човекът и патицата, докато се стъмни.