«Призрак»

„Както се разказва в никъде незаписаните легенди, съществува в космоса племето на смелите мъже от планетата Земос наричана от някои Земя, които със своето мъжество удивиха нашите братя. Дори расата на Гхостовете, жестоките космически вампири, отстъпва от пътя им…“

Гхостът висеше в безкрая на вакуума и се носеше стремително по енергетичния лъч към най-близкия звезден куп, където се надяваше да намери цивилизация на равнище, поне техническо. Приличаше на кълбо просветваща мъгла, сливаше се с воалите на далечните галактики и затова нищо чудно, че до този момент никой не го беше откривал. Така стана и с последните му жертви — разумни гущери от някаква система от центъра на галактиката. Той прилагаше прост, но винаги ефикасен метод.

Настигна кораба им, когато те напускаха собствената си слънчева система. Промъкна се във вътрешността, тъй като умееше да преминава през всякаква материя. там активизира телепатичните си способности и опипа мозъците на съществата. Така разбра от какво се страхуват най-много. Може да се каже, че нещастниците сами му показаха най-чуствителното си място. В случая — ядрения реактор. Гхостът унищожи защитата с няколко енергийни удара. Трябва да се признае, че съществата имаха основания да се страхуват.

Огненият балон го гонеше после на хиляди километри. Впрочем, честно казано, в последно време той беше станал твърде самоуверен. Но можеше ли да бъде друг, след като никога до сега не беше срещал достоен противник? Е, понякога нападнатите същества се бореха отчаяно, но загиваха под смъртоносните му удари.

Изведнъж той почуства надсетивни вибрации и започна да се концентрира. На разтояние не повече от половин светлинна година прелиташе космически кораб. Гхостът се наду като балон, прекъсна енергийния лъч и изстреля нов лъч към масата на кораба. Всмука се и се понесе към него, деформирайки пространството.

Мартин се обърна на другия хълбок и захърка гръмогласно. Това се случваше всяка нощ и можеше да се очаква, че останалите са свикнали. Само

Роберт не можа да свикне. И сега той изруга през зъби и се надвеси над долната койка. Тъмнината скриваше лицето на Мартин от убийствения му поглед. Роберт се позамисли, а после свирна. Нищо. Пак свирна, този път по— силно.

— Ей, да не си откачил? — изръмжа някой в тъмното.