«Раци плъзват из острова»

— Ей, вие там, по-внимателно! — сопна се Куклинг на моряците. Те бяха влезли до кръста във водата, след като прехвърлиха през борда на лодката не много голям дървен сандък, се мъчеха да го примъкнат по края на борда.

Това беше последният сандък от десетте, които инженерът докара на острова.

— Ама че жега! Същински пъкъл! — изпъшка той, като избърсваше дебелия си зачервен врат с пъстра кърпа После смъкна мократа от пот риза и я хвърли на пясъка. — Събличайте се, Бад, тук няма никаква цивилизация.

Погледнах умърлушено лекия ветроход, който се поклащаше бавно върху вълните на около два километра от брега. Той щеше да се върне да ни вземе след двадесет дни.

— И за какъв дявол ни трябваше да се завираме с вашите машини в този адски пек? — казах аз на Куклинг, събличайки дрехите си. — При такова слънце утре от кожата ви човек може да си свие цигара.

— Е, няма значение. Слънцето ще ни върши добра работа. Впрочем вижте, сега е пладне, а то е точно над главите ни.

— На екватора винаги е така — измърморих аз, без да откъсвам поглед от „Гълъбица“, — това ще го прочетеш във всеки учебник по география.

Моряците се приближиха и се спряха мълчаливо пред инженера. Той бръкна бавно в джоба на панталоните си и извади пачка банкноти.

— Стигат ли? — запита Куклинг, като им подаде няколко банкноти.

Един от тях кимна.

— В такъв случай свободни сте. Можете да се връщате на платнохода. Напомнете на капитан Гейл, че ще го чакаме след двадесет дни.

— Да се залавяме за работа, Бад — обърна се към мен Куклинг. — Просто нямам търпение.

Погледнах го втренчено.

— Откровено казано, аз не знам защо пристигнахме тук. Не разбирам. В адмиралтейството сигурно ви беше неудобно да ми разкажете всичко. Мисля, че сега вече можете.

Куклинг направи гримаса и погледна пясъка.

— Разбира се, че мога. Но аз и там щях да ви разкажа всичко, ако имах време.

Почувствувах, че лъже, но не казах нищо. А Куклинг стоеше и търкаше с потната си длан тъмночервения си врат.

Знаех, че винаги, когато се готвеше да излъже, имаше този навик.

Сега бях съгласен дори на това.

— Знаете ли, Бад, става дума за един интересен експеримент за проверка теорията на този, как беше… — Той се обърка и ме погледна в очите изпитателно.

— На кого?

— На учен англичанин… Дявол да го вземе, излетя ми от ума фамилното му име. Впрочем спомних си: Чарлз Дарвин.