«TPM и свободните лицензи»

Това е опит за изясняване на някои въпроси около съвместимостта между Digital Rights Management (DRM) / Technological Protections management (TPM) и свободните лицензи.

Много от написаното е азбучни неща за повечето хора. Забелязал съм обаче, че при обсъждане на сложни проблеми тези части често биват забравяни.

Не претендирам за пълнота — не всеки конкретен случай ще пасва на обясненията по-долу до степен да е очевиден за всеки. (Всъщност, надали е възможно да бъдат обхванати всички възможни случаи, или пък нещо да бъде направено очевидно за всеки.) Но би трябвало написаното да е добра база за отговаряне на въпроси, които сега изглеждат сложни и разделят свободното общество.

Универсална дефиниция няма. За целите на тази дискусия ще използвам четирите принципа на Столмън, дефинирани за компютърни програми:

1. Потребителят е свободен да използва програмата;

2. Потребителят е свободен да изучава програмата;

3. Потребителят е свободен да модифицира програмата;

4. Потребителят е свободен да разпространява програмата, в модифицирана или немодифицирана форма.

Принцип 2 предполага, че предпочитаната за изучаване, редактиране и модифициране форма на програмата, нейният изходен код, да бъде напълно достъпна.

Принцип 3 предполага, че модифицираната програма също ще подлежи на същите свободи: няма смисъл да си посолиш храната, ако после ще ти е забранено да я ядеш.

Принцип 4 в някои случаи може да изисква разпространяваната програма също да подлежи на същите свободи. (Лицензите, които налагат това изискване, биват наричани copyleft лицензи.)

Ако в даден случай и четирите принципа са валидни, този случай ще бъде дефиниран като свободен. Иначе той ще бъде несвободен.

Оценката се извършва от практическа гледна точка. Няма значение по колко заобиколен начин се ограничава свободата на потребителя — ако тя на практика е ограничена, имаме случай на несвобода.

Всеки тип организирана информация, която подлежи на тези четири типа употреба, се нарича съдържание.

Типовете употреба се съобразяват със спецификата на съдържанието (например музиката не може да бъде „стартирана“, но може да бъде просвирвана; книгите могат да бъдат четени, данните — да бъдат анализирани; за книгите „предпочитана“ и „непредпочитана“ форма е едно и също, и т.н.)