«Вълкът и седемте козлета»

Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала козлетата край себе си и им рекла:

— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.

Козлетата отвърнали:

— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.

И старата коза тръгнала спокойно към гората.

Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:

— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.

Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:

— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.

Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:

— Ударих си крака, намажи го с тесто.

Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:

— Посипи ми лапата с бяло брашно.

Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:

— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.

Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.

Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:

— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.

Козлетата викнали:

— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.