«Вилем и Гертруд»

Преди много, много години, когато птиците и животните умеели да говорят, а розите били омагьосани девойки, живеел един сиромах. Той имал син на име Вилем и когато разбрал, че краят му наближава, повикал го и му казал:

— Синко, нямам нито злато, нито сребро, нито скъпоценности. Мога да ти оставя само тази схлупена колиба и мотиката. Ако работиш усърдно, ще бъдеш щастлив. Когато умра, погреби с мен и това ковчеже. Не бива да го отваряш, защото ще те сполети голямо нещастие.

Сиромахът умрял, синът му го погребал, но не изпълнил волята му и отворил ковчежето. Там намерил едно огледалце. Погледнал в него и видял една поляна, обсипана с цветя, а по нея се разхождала такава красавица, че на Вилем му се завил свят и той паднал на земята в несвяст. Когато дошъл на себе си, решил веднага да тръгне да търси красавицата.

Преминал през много планини, градове и села, докато един ден спрял пред високи градски стени. От градската порта излизали много хора с мотики и железни лостове в ръце. Всички били слаби и бледи, сякаш били съсипани от тежък, непосилен труд. Момъкът се огледал наоколо и видял, че и природата била тъжна и унила — дърветата били сухи, а цветята увехнали. Тогава той спрял един човек и го попитал защо всичко е толкова грозно и изсъхнало, а той отвърнал:

— От три години копаем дупка в една скала в планините, които заобикалят града. Ако успеем да съборим скалата, ще бликне вода и градът ще оцелее, но както виждаш, досега не сме направили нищо. С пот и сълзи поливаме земята си.

Като чул тъжния разказ на човека, сърцето на Вилем се свило от мъка. Тогава той решил да тръгне с хората и да им помогне. Скоро стигнали до скалата и Вилем видял колко малка е дупката въпреки неспирния труд на хората. Гневно ударил с мотиката по камъка и пред очите на всички дупката се разширила. Вилем разбрал, че мотиката, която му завещал баща му, е вълшебна. Започнал да удря скалата с нея, че чак планината затреперела. В това време принцеса Гертруд видяла всичко от една кула в двореца и бързо отишла при баща си.

— Скъпи татко — казала тя, — дала съм клетва, че ще се омъжа за този, който успее да освободи водата от планината. Искам да отида да видя този юнак, който работи с хората.