«Дървоядецът»

Моят баща ми остави в наследство една къща с комин, една овца и един вълк. Коминът на къщата правеше извънредно силно впечатление на всички ни, ние го наричахме още „комина на дявола“, защото веднъж в него падна самият дявол и докато се отърсваше в огнището, викаше: „Че аз толкова ли съм черен!“ Както човекът, така и къщата никога не знаят с какво ще станат прочути. Нашата къща стана прочута с комина. Моят баща винаги ме е съветвал, ако един ден се заловя с описания на истории, да използвам за мастило саждите от комина на дявола. Трябва ли да ви уверявам, че се отнасям почтително към неговите съвети!… Но нека свърша с къщата: тя бе пълна с дървоядци, които скърцаха нощем в дъбовите греди, лутайки се в собствените си лабиринти. Те никак не ме дразнеха, напротив — подпомагаха моята мисъл, също тъй залутана в стъблото на съзнанието. Струва ми се дори, че мисълта е майка на дървоядците и че всяка къща си има свой собствен дървоядец и свои съмнения.

Овцата за разлика от къщата бе твърде обикновена. Проблемите на нейния живот бяха прости за разрешаване — те опираха до туй, трябва ли да се пасе тази трева, или не трябва да се пасе. За нея бе достатъчно само да помирише и да реши какво да пасе.

Вълкът не протестираше, че е моя собственост. Той се разхождаше около овцата или стоеше край нея потънал до колене във вълна, както би казал Екзюпери. Очите му бяха пълни с пламенно добродушие. Великолепна гледка, уверявам ви, в двора на моята къща. Червеникавите му крака бяха мускулести и силни, изглеждаха железни, ръждясали леко от потта и от росата. Понякога в козината му се навираше нахална бълха и той с гръмове и трясъци на челюстите я унищожаваше — в такива случаи ми се е струвало, че вътре у животното се ломят и се удрят страшни пружини, а наоколо пробягват светкавици. Дървоядецът на моята мисъл спираше работата си и ми нашепваше, че трябва да бъда внимателен с вълка, щом като само една бълха е в състояние да събуди неговата кръвожадност. „Дълбай си ти, дълбай си!“ — казвах на дървоядеца.