«Мини разкази»

Заедно с многото пътници в трамвая се качи мъж с акордеон и кутия за събиране на дарения. Ръцете му явно бяха премръзнали от студа, та не успяваше да изсвири нещо приятно, с което поне да обърне внимание на пътниците. Той нервно започна да поднася кутията към гърдите на насядалите и подканяше с висок глас: „Хайде, пуснете по нещо за храната!“… Но не спечели съчувствие или симпатии. Музикантът пъхна кутията пред слаб мъж, уловен за седалката на възрастна жена, увила главата си в плетен селски шал. Човекът видя кутията, но обърна поглед към сивото небе и каза, сякаш от името на всички: „Да дадем, да дадем… А питаш ли хората дали имат? Днес съм изял само една баничка и ако знаеш сега колко съм гладен! Защото и вчера съм изял само една баничка. Не ми се полага повече — вкъщи ме чакат две деца, работя по строежите за няколко лева на ден“…

Никой от пътниците не сложи пари в кутията на акордеониста, защото навярно всички бяха на баничка или кифла с боза за един ден. Той продължи недоволен към последната врата, преди трамваят да се спусне към спирката на пазара „Римска стена“.

Жената с плетения шал и кошница до краката на пода се вдигна; личеше, че е от близките села, пристигнала да продаде нещо, отгледано в градината на двора й. Преди да се отвори вратата, тя измъкна плик с едър фасул и го подаде на мъжа с ватенката: „Вземи, чедо, да занесеш на децата си. Три дни не мога да продам това, което нося на пазара — хората нямат пари, а тази година Бог даде много фасулец, вкусен-вкусен…“ Мъжът се смути. Не поиска да вземе дарението от възрастната жена. После се сети, че може да й го плати; извади левче, подаде й го, но тя не пожела парите. Преди да слезе, сложи в ръцете му и връзка моркови, увити в листа от целина — добавка за бобената чорбица, която гладните ще си сварят за вечеря.

Една майка имала трима синове — Манол, Симеон и Златан. Когато най-малкият бил на две години, мъжът й починал. Затова жената учела синовете си да живеят в сговор, да си поделят всичко по братски и да си прощават. Щом всеки от тях намерил бъдещето си и издигнал свой дом, тя ходила да им помага с труд и сърце така, че за себе си не оставяла нищо. Нищо, освен старата къща, правена преди години за децата й.

Като навършила 72 години, болест я повалила на постеля, та за няколко дни трябвало някой да се грижи за нея. Събрали се тримата синове до леглото й, а най-големият рекъл: