«Снежанка»

Веднъж през зимата, когато снежинки се сипели като пух от небето, царицата седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, си убола пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: „Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като дървото на прозореца!“

Не минало дълго време и тя родила дъщеричка бяла като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като абаносово дърво. Затова я кръстили Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.

След една година царят се оженил повторно.

Втората му жена била хубава, но била горда и високомерна и не можела дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и щом застанела през него да се огледа, казвала:

И огледалото отговаряло:

И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.

А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Когато навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.

Веднъж царицата пак застанала пред огледалото:

Но този път огледалото отвърнало:

Изтръпнала от страх царицата и позеленяла от завист. Тя намразила безкрайно момичето и вече не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му казала:

— Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, а за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб.

Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората; но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала.

— Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тази гора и никога няма да се върна у дома.

И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:

— Бягай тогава, клето дете!

„Дивите зверове скоро ще те разкъсат!“ — помислил си той, но все пак, понеже не я убил, сякаш камък паднал от сърцето му.