«Иксклетън — Великият меч»

„Говори се — това започнало отдавана, във времената на древните лютисри, изчезнали много преди ние да се появим. Минали са хилядолетия, но делото на този велик народ ще се помни вовеки. Не са ясни началото, появата на лютисрите, но съзнаваме едно — най-ранната ни информация започва и свършва с Легендата…“

Тишина и възрастен глас редящ старинни слова, и думи, леещи се волно, прилични на разпенените води на поток, и реч — мека, мелодична:

— Началото е в древните времена, мои малки слушатели. В ера, далеч преди появата на нашия вид, по земята бродели чудовища. Легендата разказва, че еволюцията не се развивала добре. Ужасяващи, грозни и мръсни същества скитали в търсене на живот за унищожение. Легендата рязко е прекъсната. И започва се с история на времената, когато лютисрите покорили ширещото се зло и прекроили света в шарките на доброто. Встъплението е красиво, но авторът въвежда: „… Смърт! Смърт!…“ — дава ни е информация за времената, когато великите завоевателства са преминали и лютисрите измират наред. Оставал златният град със заглъхващия живот…

„Древните са били велики със своите градове от скъпоценни материали и непобедими мечове. Но не са имали врагове — до един момент. Нещо ги е унищожавало, поваляло сградите им в пламъци и разкъсвало труповете им…“

Старият глас редеше своите мелодични слова:

— За врага сме наясно само, че е бил чудовищно жесток. Доказателствата лежат погребани от хилядолетия в земните надра — разрушени, древни градове. … Лютисрите събрали сили в последното си укрепление. Древни магове и ковачи, с дни, втъкавали заклинания в сребърна матрица — майката на велик меч. Металът му бил от тридесет различни сплави, говори се дори, че към сместа била добавена магическата кръв на нейните създатели. Месеци минали преди сплавта да изстине, но в денят, когато злото наобиколило Ратерот, над златните стени се чул матовият рог на крал Арнаст, стиснал великия меч „Иксклетън“…

— Какво станало после? — запита нежен, детски гласец.

— Задействало се „Проклятието на Иксклетън“ — малцина оцелели.

— И, какво е това проклятие? — мъжки, силен глас, без следа от мелодичността на околните.

Разказвачът се сепна:

— Не се казва. Древните решили да предпазят бъдещето от него и дори скрили меча.