«Мимозата»

Растеше в градина мимозата плаха

Ветрове млади с роса я пояха;

тя заран разгръщаше рано листа

и ги свиваше тихо, щом сети нощта.

Като от сърце чакана песен,

надвеси се пролет над тоз кът чудесен

и всички цветя по земната гръд,

разбудени, бързаха пак да растат.

Но никое цвете не чакаше с жар,

тъй както мимозата, близък другар.

Тя чезнеше — също сърна във гората,

щом пролетен дъх раздвижи листата.

Кокичета и теменуги из пръстта

подадоха с дъжд оросени листа,

със полско ухание дъхът им примесен,

тъй както прелива се песен във песен.

И лалета след тях, анемони уханни,

прекрасни нарциси1, що непрестанно,

като в огледало, в потока се взират

и — влюбени в своята хубост — умират.

И момина сълза, таз бледна Найада2;

тя сякаш от мъка любовна че страда,

та нейните чашки, сияйни и бели,

сред сочни одежди трептят занемели.

И зюмбюл разноцветен, който излива

от звънците си музика, тиха, свенлива,

която обърква във миг сетивата,

та погрешно човек за мирис я смята.

Като нимфа, що къпе се в таен, тих кът

една роза разкри си блестящата гръд;

на свенливеца-въздух тогаз му се стори:

тя самата душа си пред него разтвори.

Лилиите снажни, същински Менади3,

повдигаха гордо главите си млади;

със звездни очи те стрелваха взор

към потопения в роса простор.

Ясмин; туберозата, най-богата

с уханието си между цветята;

и безброй цветове от далечни места,

тук грееха с пъстрата си красота.

А в потока, чиято подвижна снага

струеше под цъфнали вейки сега,

там, где светлината сред сенките блика,