«Рени»

Пролетта на 1876 година

През повечето време Джарет Съливан се радваше на щастливата непредсказуемост на живота. Точно този следобед показваше определена склонност към прищевки. Как иначе би могло да се обясни присъствието му в Манхатън, а още повече — в сградата на Уърт? Той се готвеше да влезе в светилището на един от най-влиятелните хора в страната. Него, Джарет Съливан, сина на ирландски работник и учителка от Канзас, го делеше само една врата от Джон Макензи Уърт.

— Не е от обичайната паплач — промърмори той.

— Какво? — попита Итън Стоун с неспокоен глас.

— Нищо.

Джарет чувстваше настроението на приятеля си. Не си спомняше някога Итън да е бил толкова напрегнат. Джарет свали шапката си и я тръсна в бедрото си. Прахолякът, насъбран по време най-дългото им пътуване по железниците от Сейнт Луис до Ню Йорк, се разхвърча във въздуха и се събра в слънчевия лъч, дебел колкото молив. Джарет отново нахлупи черната си филцова шапка и направи с показалеца си вдлъбнатина на периферията й. Ботушите му потракваха леко по излъскания дървен под, докато двамата с Итън прекосяваха коридора. Мъжделивите газени лампи примигваха при движението им. Джарет разсеяно прокара ръка по външната страна на палтото си, докато стигна до пистолета на хълбока си.

— Няма да имаш нужда от това — каза Итън, който забеляза движението на Джарет с периферното си зрение. — Няма да има никакво насилие.

— Щом казваш.