«Завист»

Денят бавно гасне. Небето не е вече така синьо, така дълбоко; то избледнява, става по-плътно, отпуска се по-близо до земята. Не се раждат нови багри. Слънцето, до неотдавна ослепително бяло, започва да расте, да почервенява. Краищата на облаците започват да стават червени, топли, в леко розово е оцветена и водата. Сега вече скоро, още малко, и от далечните простори, от червената вечерна светлина, ще се появят патиците. Те ще долетят внезапно, стремително, със свистенето на ко̀сите си крила.

Днес се открива ловният сезон. И аз, както всяка година напоследък, по това време отново съм тук, на Братско море, при своя приятел от университета Валентин. Ще стрелям от мъничко крайбрежно островче. Островчето е почти голо, но на един от стръмните му склонове растат няколко клонести борчета, сред тях човек може да се скрие от зорките очи на старите патици. Пушката ми отдавна е заредена. Пръстите са на спусъците. По вцепенените от напрежение крака лазят тръпки.

Патиците излетяха. Летят. Ето ги, далеч над тихото море. Летят ниско, до самата вода, но не се насочват към мен. Напразно се крия всред борчетата, те не летят към мен.

И отново продължително, напрегнато очакване.

Някъде встрани от мен глухо един след друг се чуват изстрелите на еднокалибрена двуцевка. И сърцето ми се пълни със завист към щастливеца. Ето на̀, какво неподходящо място съм избрал. Пък се канех да се настаня на гористия нос — точно на онова място, където изгърмя двуцевката. Ама че не ми върви…

Над главата ми свистят криле. Въртя си главата. Къде са? Ама къде са? Ето ято патици. Отлетя, вече е далеч. И макар ясно и трезво да съзнавам, че патиците са извън обсега на изстрела, стрелям след тях. По въздуха. На халос. И сърцето ми замира: ами ако някоя патица е улучена и преобръщайки се, цамбурне във водата? И като не успявам да се сдържа, стрелям пак. Спомням си гръмналата преди малко двуцевка. При съседа от носа сега е тихо. Е, какво пък, нека и той ми завиди.

Чувам далечния глас на Валентин:

— Има ли, няма ли?

Аха, и Валентин нервничи. Крещя нещо като „о-е“, разчитайки, че той нищо няма да разбере и няма да се реши да вика отново: могат да долетят патици.

Но той от мъка вика:

— Има ли?

— О-е! — отговарям пак.

И отново тишина. Дълга, мъчителна. И все пак какво черно чувство е завистта. И хората по никакъв начин не могат да се избавят от нея. И Валентин… А е интелигент, педагог. Приятел. А ето — завист… Трябва да ви учат!