«Вселената на Гернсбек»

Сякаш по нечия милост, всичко случило се с мен взе да избледнява, да се превръща в далечен епизод. Дори от време на време да уловя нещо странно, то е само с периферното зрение, само като затворен в крайчеца на окото отблясък от нещо хромирано. Миналата седмица над Сан Франциско отново прелетя този целокрил лайнер, но вече съвсем прозрачен. И коли с акулски перки се появяват все по-рядко. И магистралите благоразумно избягват да разстилат пред мен по осем проблясващи платна, както ми се случи миналия месец с взетата под наем „Тойота“. И сега знам, че никое от тези неща няма да ме последва в Ню Йорк; възприятието ми се стесни до един-единствен вероятностен канал. Трябваше да се мъча доста, докато постигна това. Телевизията ми помогна много.

Предполагам, че всичко започна в Лондон, в онази псевдогръцка таверна на Батърсий Парк роуд, на обеда, който даде корпорацията на Коен. Храната там беше безвкусна и гореща, келнерът половин час не можа да намери кофичка с лед за една бутилка рецина. Коен работи за „Барис-Уотфорд“, те издават дебели, модни „актуални“ справочници: илюстрована история на неоновата реклама, на флипер-машината или пък на японските играчки от времето на окупацията. Калифорнийски момичета със загорели крака и пъргави маратонки „Day-Glo“ скачаха пред обектива ми по ескалаторите на Сейнт Джонс Ууд и по пероните на Тутинг Бек. Една измършавяла от глад нова рекламна агенция беше решила, че Тайните на Лондонския Транспорт най-добре ще вдигнат продажбите на тези маратонки с насечени найлонови подметки. Те решаваха, аз снимах. И Коен, когото бегло познавах от старите времена в Ню Йорк, ме покани на обяд ден преди да си хвана самолета от Хийтроу. Със себе си той доведе една модно облечена млада жена на име Дайалта Даунс, известна историчка на поп-арта. И сега си я спомням как върви с Коен под пулсиращия неонов надпис „ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ БЕЗУМИЕТО“ с грамадни санс-серифни главни букви.

Коен ни запозна и обясни, че Дайалта разработва нов проект за „Барис-Уотфорд“ — илюстрована история на онова, което тя нарече „Американски Аеродинамичен Модерн“, а Коен — „бластерна готика“. Работното им заглавие беше „Аеродинамичният Футурополис: Бъдещето, което така и не дойде“.