«Чучулигата»

Б., септември 19.. г.

Бях в четвърти клас. Трябва да съм била дванадесетгодишна. Сестра Алекси, учителката ни по френски език, ни даде писмено упражнение.

— Опитайте се да опишете първите си детски спомени. Ще бъде едно хубаво упражнение за вашето въображение — каза тя.

Сестрите, на които бе омръзнала моята палавост и бъбривост, ме бяха отделили от съкласничките ми на малък единичен чин в един ъгъл.

Както казваше директорката, аз бях обречена на изгнание тук, „докато отвикна да бъбря по време на уроците с другарките си по чин и се науча да слушам учителите тихо и мирно“.

От едната ми страна се издигаше голяма дървена колона. Тя беше безмълвен, сериозен и грамаден съсед, когото с нищо не можех да изкуша. Той понасяше стоически раните, които му нанасях от време на време на различни места с острието на ножчето си.

Високо от другата ми страна имаше прозорец, направен, изглежда, нарочно така, за да придава на класа обичайния хладен и печален мрак, който съпътства неразделно възпитанието в манастира. Капаците му никога не се отваряха. Бях направила важно откритие. Когато притиснех гърдите си към чина и вдигнех брадичката си малко нагоре, виждах късче небе, един прозорец на сградата зад листата на една огромна акация и парапета на един балкон.

Истината беше, че гледката не бе богата. Прозорецът беше вечно затворен, а на балкона почти неизменно висяха малък детски миндер и юрган.

Но бях благодарна и на това.

Когато по време на уроците стоях, подпряла брадичка върху двете си сключени ръце, заела поза, която у сестрите учителки трябваше да остави впечатление, че съм духовно вглъбена, с поглед, устремен към небето — към истинското небе, което се виждаше през отворите на капаците, — те се радваха, защото тълкуваха това като начало на смирение. А аз изпитвах удоволствие, че ги мамя и им отмъщавам, като един вид наблюдавам живота, който те се мъчеха да крият от нас.

След като даде своите указания, сестра Алекси ни остави да работим самостоятелно.