«Антикварят»

От нощта бях прехвърлен в деня — явно повишение, утвърждаване, късмет в опасния, но спасителен път на санитар „от болните“. Не обърнах внимание кой бе заел мястото ми — по онова време нямах сили за любопитство, пазех всяко свое движение, физическо или духовно — вече бях възкръсвал и знаех колко скъпо струва излишното любопитство.

Но с крайчеца на окото си видях в нощната полудрямка някакво бледо, мръсно лице, обрасло в гъста червеникава четина, с хлътнали очи, очи с неопределен цвят, с изкривени, много пъти измръзвали пръсти, вкопчени в дръжката на опушеното котле. Болничната нощ в бараката бе толкова тъмна и плътна, че пламъчето на бензиновата лампа — потрепващо, разтърсвано сякаш от вятър — не беше в състояние да освети коридора, тавана, стената, вратата, пода и изтръгваше от мрака само късче от нощта — ъгъла на шкафчето и надвесеното над него бледо лице. Новият дежурен бе облечен със същия халат, с който дежурех и аз — мръсен, дрипав халат, който обличаха всички болни. През деня той висеше в болничната стая, а през нощта го намъкваше направо върху ватенката си дежурният санитар „от болните“. Платът беше безкрайно тънък, чак прозираше — и все пак не се сцепваше; болните се страхуваха, не правеха резки движения, за да не се разпадне халатът.

Светлият полукръг се люлееше, движеше се, променяше се. Изглеждаше така, сякаш студът, а не вятърът, не движението на въздуха, а самият студ разклащаше тази светлина над нощното шкафче на дежурния санитар. В светлото петно се люлееше изкривеното от глад лице, мръсните, сгърчени пръсти напипваха на дъното на котлето онова, което не можеше да се изгребе с лъжица. Пръстите, дори измръзналите, безчувствени пръсти бяха по-сигурни от лъжицата — разбрах същността на това движение, езика на жеста.

Всички тези неща нямаше защо да ги знам — нали бях станал дневен санитар.

Но след няколко дни — заминаване по спешност, неочаквано ускоряване на съдбата и — каросерията на камиона, разтърсвана от всеки напън на возилото, който пълзеше по замръзналото русло на безименната река, по „зимния път“ през тайгата към Магадан, на юг. В каросерията подскачат и с дървен звук се удрят в пода двама души, търкалят се като дънери. Войникът от конвоя е в кабината, а аз не мога да разбера дали ме удря някакво дърво или човешко тяло. По време на едно от спиранията за ядене лакомото мляскане на моя съсед ми се стори познато и аз разпознах изкривените пръсти, бледото, мръсно лице.