«За Голчо от Голтупан и други весели приказки»

На сина ми Иван Г. Русафов

Живял някога един цар.

Преди да наследи престола на баща си, народът го наричал правичката — царското синче Глупан. Но щом станал цар, както всички владетели на света, и той бил заобиколен веднага от ласкатели. Те плъзнали като охлюви край него. Дебнели всичко каквото правел. Ловели всяка дума, която отронвала устата му. И всякога на всичко се възхищавали.

Кихнел ли например новият цар, същия миг около него се струпвала цяла дружина царе-дворци с ухилени до уши лица. Всички пляскали с ръце, всички кокорели очи и един през други се надпреварвали кой по-хубаво да похвали кихавицата на царя.

— Ах, чухте ли?… — хълцали задъхано едни. — Чухте ли как мъдро кихна нашият повел ител?!

— Божествено!… Божествено!… — квакали с просълзени от умиление очи други. — Така сигурно кихат само боговете!

Трети пропълзявали до трона, надигали нагоре глави, проточвали шии и с овлажнели от възторг клепки молели царя:

— Позволи ни, господарю, да погледаме по-отблизо божествените ти ноздри, които умеят така мъдро да кихат!…

Сетне всички граквали в хор:

— О, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Друг път — след като не обелвал дума по цяла седмица — Глупан най-сетне отварял уста и проговарял:

— Даааа — водата е мокра!

Или:

— Тъйййй — две и две правят четири! Тутакси пред него пак изниквали като че ли изпод земята царедворците и отново подхващали:

— Чухте ли?… Чухте ли каква мъдрост отрониха божествените уста на нашия господар?!… Ах, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Така минавали ден след ден, година след година и неусетно новият цар бил прославен като най-мъдрия владетел на света. Това, разбира се, не било голяма беда — за кой ли властелин не се разправят всякакви смехории! Но не щеш ли, Глупан наистина повярвал, че нямало по-мъдър от него на земята. И за да покаже на всички своята мъдрост, той заповядал да разгласят навред из страната, че ще напълни с жълтици чифт дисаги на оногова, който успее да го излъже…