«Исполинът със златни коси»

Имало едно време мъж и жена. Те били много бедни. Едничка утеха им било момчето, що им се родило. Те го много обичали. В деня на кръщенката дошла една бабичка, която видяла момчето и казала на родителите му:

— Това дете е белязано. То ще се ожени за царската дъщеря.

Мъжът и жената се много зарадвали. От радост те разказвали на всекиго, когото срещнат, що им била предрекла бабата. Тия думи стигнали чак до царя.

Един ден той яхнал коня си и отишъл да види момчето. Озовал се пред хижата на бедното семейство, влязъл и видял как живеят тия хора.

„Такова момче не е за моята дъщеря — си казал царят на ума. — Щом е предречено, ще трябва някак да взема момчето и да го погубя, за да може дъщеря ми да се омъжи за царски син.“

Той поискал от мъжа и жената да му дадат детето — да го отгледа и възпита в двореца си. Но те не искали да се разделят от него. Царят обещал да им даде много пари и да им направи голяма къща. Те пак не се съгласили. Тогава той ги заплашил и те — щат не щат — дали момчето. Утешили се с парите и къщата, що им дал царят, па си и казвали: „Щом детето ни е белязано, с него няма да се случи нищо лошо, дето и да отиде. То ще се ожени за царската дъщеря.“

Царят отнесъл момчето, сложил го в една кошница и го хвърлил в реката. Но духовете на водата заобиколили детето и не пропуснали ни една капка да влезе в кошницата. Тя заплувала по реката и се спряла край една воденица, далече от престолния град.

Воденичарят, който бил излязъл да прегледа яза на реката, видял кошницата и я взел. Той нямал деца, та осиновил момчето. И той, и жена му го обикнали като свое.

Минали цели двадесет години.

Веднъж царят бил тръгнал на лов и се спрял при воденицата. Заваляло дъжд, силна буря се явила. Той влязъл във воденицата да се подслони. Воденичарят го поканил на обяд. Царят останал, понеже бурята все още не спирала.

На трапезата прислужвал синът. Царят го позагледал и момъкът му се много харесал: такъв хубав, умен и пъргав момък той виждал за пръв път.

— Син ли ти е този? — попитал той домакина.

— Син ми е — отвърнал воденичарят.

Но когато момъкът излязъл за нещо, рекъл тихо на царя:

— Намерен е, не е мой. Намерих го в една кошница в реката.

— Кога беше то?

— Има двадесет години оттогава.

Царят се замислил. Спомнил си за онова дете, което хвърлил в реката. И то било момче. Той го хвърлил тъкмо преди двадесет години.