«Първият чекист»

Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…

Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.

Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.

Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.

И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.

Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.