«Първият чекист»

Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…

Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.

Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.

Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.

И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.

Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.

Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.

— Алексеев — рече тихо той, като подпря дланта на голямата си космата ръка до гърдите. — Добър ден…

Но вече всички отиваха към него, ободряваха го с нервен, избухлив арестантски смях, тупаха го по раменете, стискаха му ръцете. Вече приближаваше и отговорникът на килията — изборното началство, — за да покаже на новия мястото му.

— Гавриил Алексеев — повтаряше човекът, който беше същинска мечка. И пак: — Гавриил Тимофеевич Алексеев…

Черният човек се дръпна настрана и слънчевият лъч вече не пречеше да се видят очите му — големи, сини като метличини детски очи.

В килията скоро научиха подробности от живота на Алексеев, началник на пожарната в една нарофоминска фабрика — оттам бе и черната му униформа. Да, партиен член от лятото на 1917 година. Да, войник-артилерист, участвал в октомврийските боеве в Москва. Да, изключен от партията през двадесет и седма година. След това го възстановили. И отново го изключили — преди седмица.

При арестуването затворниците се държат по различен начин. Да се разчупи недоверието на някои е много трудна работа. Полека-лека, ден след ден свикват със съдбата си, започват да разбират някои неща.

Алексеев беше от друг тип. Сякаш бе мълчал в продължение на дълги години и сега арестът, килията му бяха върнали дар словото. Тук бе намерил възможност да разбере най-важното, да налучка хода на времето, да прозре собствената си съдба и да разбере защо… Да намери отговор на онова огромно, надвиснало над целия му живот и съдба и не само над неговите, но и на стотиците хиляди други огромно, исполинско „защо“.

Алексеев разказваше без да се оправдава, без да пита, просто се мъчеше да проумее, да сравни, да открие.

От сутрин до вечер кръстосваше килията, огромен, истинска мечка с черната рубашка без колан, прегърнал някого през раменете с огромната си лапа и питаше ли, питаше… Или разказваше.

— Защо те изключиха, Гаврюша?

— Разбираш ли как стана. Имахме политкръжок. Темата — Октомври в Москва. Пък аз съм бил войник при Муралов1, като артилерист, два пъти съм раняван. Лично съм прицелвал оръдията срещу юнкерите пред Никитските врата. На политкръжока преподавателят ми вика: „Кой командва войските на съветската власт в Москва в момента на преврата?“. Отвръщам му: „Муралов Николай Иванович.“ Добре го познавах, лично. Как можех да го река другояче? Какво да кажа?

— Това е бил провокационен въпрос, Гавриил Тимофеевич. Нали си знаел, че генерал Муралов е обявен за враг на народа?

— Че как иначе да го речеш. Това го знам не от учебниците по политика. Арестуваха ме още същата нощ.

— А как попадна в Наро-Фоминск? В пожарната?

— Много пиех. Демобилизираха ме от чека още през осемнадесета година. Муралов ме беше изпратил там. Като много сигурен човек… Е, а там започна тази моя болест.

— Каква болест, Гаврюша? Ти си такава здрава мечка…

— Ще видите. И аз не знам каква е… Не мога да я запомня. Не помня какво е ставало с мен през това време. А нещо става… Обзема ме безпокойство, злоба и идва Тя…

— От водката ли е?

— Не, не е от нея… От живота. Водката си е едно на ръка.

— Да беше започнал да учиш… Всички пътища са били отворени пред теб.

— Как да уча? Едни учат, а други трябва да бранят това тяхно учене. Да не приказвам сладки приказки, а, земляк? После минаха години — за рабфак ли съм? Остана тая проклета вохра2. И водката. И Тя.

— Имаш ли деца?

— Имах дъщеря от първата жена. Напусна ме. Сега живея с една тъкачка. А, ще припадне, че са ме арестували, ако и не умре. На мен обаче след ареста ми олекна. За нищо не трябва да мисля. Всичко се решава без мен. Други ще имат тази грижа как да живее занапред Гаврюша Алексеев.

Минаха няколко дни, само няколко. Дойде Тя.

Алексеев жално извика, размаха ръце и падна възнак. Лицето му посивя, от посинялата му уста, от отпуснатите устни се стичаше мехуреста пяна. По сивите бузи и косматите му гърди изби гореща пот. Съседите му го хванаха за ръцете, натиснаха краката му. По тялото му на талази преминаваха конвулсии.

— Главата, пазете му главата. — И някой подпъхна черния шинел под потната рошава глава на Алексеев.

Беше дошла Тя. Епилептичната криза продължи много дълго, мощните кълба на мускулите му непрекъснато се издуваха, юмруците удряха някого и съседите му се мъчеха с непохватни пръсти да разтворят тези огромни юмруци. Краката му тичаха нанякъде, ала тежестта на неколцината души, легнали връз тях го удържаше на нара.

Но ето, мускулите постепенно се отпуснаха, пръстите се разтвориха. Алексеев спеше.

През цялото това време дежурните по килия блъскаха вратата, с цяло гърло викаха за лекар. Та нали в Бутирка3 трябваше да има поне един лекар. Някой Фьодор Петрович Гааз. Или просто дежурен военен лекар с какъв да е ранг — дори лейтенант от медицинската служба.

Оказа се, че не е лесно да бъде извикан лекар, но все пак дойде. Появи се с престилка, облечена върху офицерската униформа, съпроводен от двама яки помощници с вид на фелдшери. Лекарят се покатери на нара и прегледа Алексеев. През това време пристъпът му беше преминал и той спеше. Без да каже нито дума и без да отговори на нито един от въпросите, с които го обсипаха наобиколилите го арестанти, лекарят си излезе. Безмълвните му помощници го последваха. Ключалката щракна и предизвика взрив от възмущение. А когато първоначалното вълнение утихна, прозорчето на вратата се отвори и дежурният надзирател, наведен, за да надзърне вътре, рече:

— Лекарят каза, че не трябва да се прави нищо. Това е епилепсия. Гледайте да не си глътне езика, за да не се задуши… При следващия пристъп няма нужда да го викате. Тази болест не се лекува.

Затворниците повече не викаха лекар. А имаше още много пристъпи.

След припадъците Алексеев се оправяше, оплакваше се само от главоболие. Минаваше ден-два и огромната мечешка фигура с черна униформена рубашка и с черен брич отново изпълзяваше и крачеше ли, крачеше по циментовия под на килията. Сините му очи отново блестяха. След двете дезинфекции в затвора сукното на дрехите му посивя и вече не изглеждаше черно.

А Алексеев все крачеше и крачеше, и простодушно разказваше за предишния си живот, за времето преди да се разболее, като бързаше да сподели с поредния си събеседник това, което още не беше разправял в килията.

— …Казват, че сега имало специални изпълнители. А знаеш ли как беше по времето на Дзерджински?

— Как?

— Ако колегията се произнесеше за смъртна присъда, тя трябваше да се изпълни от следователя, който е водил делото… От онзи, който е докладвал и е настоявал за най-строгото наказание. Искаш смъртна присъда за този човек? Сигурен си, че е виновен, че е враг и трябва да бъде убит? Тогава убий го саморъчно. Много е голяма разликата дали ще подпишеш документа, само ще потвърдиш присъдата, или ще го убиеш лично ти…

— Голяма е…

— Освен това всеки следовател сам трябваше да намери време и място за това… Имаше най-различни случаи. Едни го правеха в кабинетите си, други — в коридорите, в някое мазе. По времето на Дзерджински следователят подготвяше всичко сам… Сто пъти ще премислиш, преди да се решиш да поискаш смъртна присъда за някого…

— Гаврюша, ами разстреляни виждаш ли си?

— Е, виждал съм. Кой не е виждал.

— А вярно ли е, че когото разстрелват, пада по очи?

— Да, вярно е. Когато е с лице към теб.

— Ами ако стрелят в гръб?

— Тогава пада по гръб, възнак…

— А на теб случвало ли ти се е?… В смисъл…

— Не, не съм бил следовател. Нали съм необразован. Просто бях в един от отредите. Борех се срещу бандитизма и така нататък. Разболях се от туй чудо и ме демобилизираха. Заради припадъците. А и започнах да пия. Казват, че също не помагало за лечението.

Затворът не обича хитреците. В килията всеки е пред очите на другите по двадесет и четири часа в денонощието. Човек няма сили да скрие истинския си характер — да се престори на друг в килията на подследствените през минутите, часовете, денонощията, седмиците, месеците на напрежение, в нервната обстановка, когато всичко излишно и показно пада като люспа. И остава истината — не от затвора създадена, ала проверена и изпробвана от него. Волята все още не е сломена, не е смазана, както почти неизбежно става в лагера. Но кой ти мислеше тогава за лагери, и какво представляват те. Някои може би са знаели и са искали да разкажат за тях, да предупредят новаците. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва.

Ето го Вебер с черната брада, комунист от Силезия, коминтерновец, когото бяха докарали от Колима за допълнително разследване. Той знае какво е лагер. Ето го и Александър Григориевич Андреев, бивш генерален секретар на дружеството на политзатворниците, десен есер, опознал и царската каторга, и съветските лагери за интернирани. Андреев знае някаква истина, която е непозната на повечето затворници. За тази истина няма как да се разправя. Не защото е някаква тайна, а защото в нея не може да се повярва. Затова и Вебер, и Андреев мълчат. Затворът си е затвор. Затворът за следствени е затвор за следствени. Всеки си има свое дело, своя борба, свое поведение, което не се подсказва, свой дълг, свой характер, своя душа, свой резерв от духовни сили, свой опит. Човешките качества се изпробват не само и не толкова в килиите, колкото извън тях, в някой следователски кабинет. Съдба, която зависи от поредица случайности, а по-често изобщо не зависи от тях.

Дори затворът за следствени — не само за вече осъдените — обича простодушните, откровените. Към Алексеев килията се отнасяше доброжелателно. Дали го обичаха? Нима в следствената килия някой може да бъде обичан? Та това е следствие, място за транзитно преминаване, етап. Към Алексеев килията се отнасяше благосклонно.

Минаваха седмици, месеци, а Алексеев все не го викаха на разпит. И той крачеше ли, крачеше.

Има две следователски школи. Първата смята, че арестуваният на часа трябва да бъде зашеметен, шашардисан. Тази школа гради успеха си върху бързата психологическа атака, върху натиска, върху потискане волята на подследствения, докато той не е дошъл на себе си, не се е ориентирал, не е мобилизирал нравствените си сили. Следователите от тази школа започват разпитите още в нощта на ареста — те са многочасови, изпълнени с всевъзможни заплахи. Втората школа смята, че килията ще измъчи, ще отслаби волята на арестанта за съпротива. Колкото повече време арестантът прекара в килията за следствени преди да се срещне със следователя, толкова по-изгодно е това за водещия разпита. Арестуваният се подготвя за разпита, за първия в живота си разпит, като напряга всичките си сили. А разпит няма. Минава седмица, месец, два месеца. Цялата работа по потискане психиката на арестувания я върши килията вместо следователя.

Не се знае как едната и другата школа са използвали едно толкова ефективно оръжие като изтезанията. Моят разказ се отнася за началото на тридесет и седма година, а изтезанията започнаха през втората половина на годината.

Следователят на Гавриил Тимофеевич бе привърженик на втората школа.

Към края на третия месец от пребиваването на Алексеев дотича едно момиче с войнишка рубашка и го извика „с инициалите, но без багаж“ тоест само на разпит. Алексеев среса с пръсти светлите си къдрици, опъна посивялата си рубашка и прекрачи прага на килията.

Върна се бързо. Значи го бяха разпитвали в специалната пристройка за разпити, никъде не го бяха карали. Алексеев беше учуден, потиснат, поразен, потресен и изплашен.

— Какво има, Гавриил Тимофеевич?

— Има. Сега пък друго. Обвиняват ме в заговор срещу правителството.

— По-спокойно, Гаврюша. В тази килия всички сме обвинени в заговор срещу правителството.

— Казаха, че съм искал да ги убия.

— И това се случва често. А преди в какво те обвиняваха?

— Всичко започна след ареста в Наро-Фоминск. Бях началник на пожарната в текстилната фабрика. С една дума, малък пост.

— Постовете нямат значение, Гаврюша.

— Разпитваха ме за политкръжока. Бил съм хвалил Муралов. Ами че аз бях в неговия отряд в Москва. Как да кажа… А сега изведнъж говорят за нещо съвсем друго.

Белезите от сипаницата и бръчките по лицето му станаха още по-явни. Алексеев се усмихваше някак пресилено спокойно и в същото време несигурно, сините му очи припламваха все по-нарядко. Но, странна работа, епилептичните пристъпи станаха по-редки. Близката опасност, необходимостта да се бори за живота си като че ли бяха изместили припадъците.

— Какво да правя… Те ще ме ликвидират.

— Нищо не трябва да правиш. Говори само истината. Доказвай им я, докато имаш сили.

— Значи мислиш, че няма да ми се случи нищо?

— Напротив, непременно ще ти се случи. Иначе оттук не пускат, Гаврюша. Но между разстрел и десет години затвор има разлика. А десетте години не са пет.

— Разбрах.

Гавриил Тимофеевич започна все по-често да пее. А пееше чудесно. Имаше чист, ясен тенор. Пееше тихо, в най-далечния от шпионката ъгъл:

Как хубава и светла бе нощта, как нежно светеше ни бледата луна…

Но често, все по-често друга:

Отворете ми, ах, отворете, колко дни ме делят от смъртта. И на воля навън ме пуснете, да изстрадам докрай любовта.4

Алексеев спираше да пее, скачаше и крачеше ли, крачеше…

Спречкваше се много често. Животът в затвора, когато си следствен, предразполага към кавги. Това трябва да се знае, да се разбира и човек непрекъснато да се владее или да си отвлича вниманието… Гавриил Алексеев не знаеше тези затворнически тънкости и все напираше да се скара, да се сбие. Някой му казал нещо напреки, друг оскърбил Муралов. Муралов беше неговият бог. Това бе богът на младежките му години, богът на целия му живот.

Когато Вася Жаворонков, машинист от савеловското депо, каза нещо за Муралов в стила на последните партийни учебници, Алексеев се нахвърли върху него и понечи да замахне с медния чайник, с който раздаваха чая в килията.

Този чайник, останал в Бутирския затвор още от царско време, представляваше огромен меден цилиндър. Изтъркан със счукана тухла, той лъщеше като залязващо слънце. Донасяха го закачен на една тояга, а дежурните, докато сипваха чая, го държаха по двама.

Силният като Херкулес Алексеев смело сграбчи чайника за дръжката, ала не можа да го помръдне. Той беше пълен с вода — до вечерта, когато го изнасяха, имаше още много време.

Всичко завърши със смях, макар че Вася Жаворонков бе пребледнял в очакване на удара. Той беше тук почти по същата причина, както и Гавраил Тимофеевич. И него го бяха арестували след сбирка на иолиткръжока. Ръководителят го попитал: „Какво щеше да правиш, Жаворонков, ако съветската власт изведнъж би престанала да съществува?“. Простодушният Жаворонков отвърнал: „Как какво? Щях да продължа да работя машинист в депото. Имам четири деца.“ На другия ден го арестували и следствието вече беше приключило — машинистът очакваше присъдата. Делата си приличаха и Гавриил Тимофеевич се консултираше с Жаворонков, бяха се сприятелили. Но когато обстоятелствата по делото на Алексеев се промениха — бяха започнали да го обвиняват в антиправителствен заговор, — страхливият Жаворонков се отдръпна от приятеля си. Не пропусна да отправи и забележка относно Муралов.

Едва бяха успокоили Алексеев след тази полукомична схватка, когато избухна нова караница. Алексеев отново нарече някого пройдоха. Пак ги разтърваваха. Вече цялата килия разбираше и знаеше: скоро трябва да дойде Тя. Приятелите му крачеха до него и го държаха под ръка, готови всеки миг да го хванат здраво, да притиснат краката му, да предпазят главата. Но Алексеев изведнъж се отскубна, скочи на перваза на прозореца, вкопчи се с две ръце в решетката и започна да я разтърсва, като ругаеше яростно и ръмжеше. Черното му тяло висеше на решетката като огромен черен кръст. Арестантите откъсваха един по един пръстите му от железните пръчки, разтваряха дланите му, бързаха, понеже часовият от наблюдателницата вече бе забелязал суетнята край отворения прозорец.

И тогава Александър Григориевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политзатворниците, рече, като сочеше черното тяло, свличащото се от решетката:

— Първият чекист…

Но в гласа му нямаше злорадство.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Первый чекист,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

1

Н. И. Муралов — виден революционер. През октомври 1917 г. ръководи въоръженото въстание в Москва. Репресиран през 1928 г. — Б.пр.

(обратно)

2

ВОХР — войски за вътрешна охрана на републиката, подчинени на НКВД. — Б.пр.

(обратно)

3

Московски централен етапен затвор, останал още от царско време. — Б.пр.

(обратно)

4

Превод Иван Николов. — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

. . . . .