«Протези»

Лагерният изолатор беше много, много стар. Човек имаше чувството, че само да бутне дървената врата — и тя ще рухне, изолаторът ще се разпадне, дървените трупи ще се търкулнат на всички страни. Ала изолаторът не рухваше и седемте единични карцера добре изпълняваха предназначението си. Разбира се, всяка дума, казана на висок глас, щеше да бъде чута от съседите. Но тези, които лежаха в карцера, се страхуваха от наказание. Дежурният надзирател слагаше с тебешир кръст на вратата на килията и затворникът оставаше без топла храна. Сложеше ли два кръста — лишаваше го и от хляб. Това беше карцер за лагерни престъпления; всички заподозрени в нещо по-опасно биваха откарвани в управлението.

Сега за пръв път внезапно арестуваха всички затворници, които бяха завеждащи на лагерни учреждения. Скалъпваше се някакво голямо дело, подготвяше се лагерен процес. По нечия заповед.

И ето че всички ние, шестима души, стояхме в тесния коридор на изолатора, заобиколени от конвоя, като усещахме и разбирахме само едно: че отново са ни повлекли зъбците на машината както преди няколко години, че причината ще я научим едва утре, не по-рано…

Събличаха ни по долни дрехи и вкарваха всекиго в отделен карцер. Склададжията записваше взетите за съхранение вещи, натикваше ги в чували, слагаше им дъсчици с етикети, записваше си. Следователят, знаех името му — Песнякевич — ръководеше „операцията“.

Първият беше с патерици. Седна на пейката до фенера, сложи ги на пода и започна да се съблича. Показа се стоманен корсет.

— Да го махам ли?

— Разбира се.

Човекът започна да го развързва и следователят Песнякевич се наведе да му помогне.

— Киризиш ли ме, стари друже? — обърна се той към следователя на апашки жаргон, като вложи в думата „киризиш“ неоскърбителен смисъл.

— Познах те, Плеве.

Човекът с корсета бе Плеве, завеждащ шивашката работилница в лагера. Това беше важно място с двадесет майстори, които изпълняваха затворническите поръчки, а с разрешение на началството — и на цивилните.

Голият човек се беше свил на пейката. Стоманеният корсет се търкаляше на пода — записваха го в протокола за иззети вещи.

— Как да го пиша това нещо? — попита склададжията на изолатора и побутна с върха на ботуша си корсета.

— Стоманена протеза — корсет — отвърна голият човек.

Следователят Песнякевич отиде някъде и аз попитах Плеве:

— Наистина ли познаваш тая кука от едно време?

— Ами да! — натъртено рече Плеве, — Майка му държеше в Минск публичен дом, често ходех там. Още по времето на Николай Кървавия1.

От дъното на коридора се зададе Песнякевич с четирима от конвоя. Те хванаха Плеве за ръцете и за краката и го внесоха в карцера. Ключалката щракна.

Следващият бе завеждащият конбазата Караваев. Бивш будьоновец, през гражданската война беше загубил ръката си.

Караваев почука с желязото на протезата си по масата на дежурния:

— Кучета такива.

— Сваляй я. Дай си ръката.

Караваев замахна с отвързаната си протеза, ала конвоят наобиколи конармееца и го натика в карцера. До нас долетяха цветисти псувни.

— Слушай, Ручкин2 — започна началникът на изолатора, — за вдигане на шум лишаваме от гореща храна.

— Я се… с твоята храна.

Началникът на изолатора извади от джоба си парче тебешир и сложи кръст на вратата на Караваев.

— Е, кой ще се разпише за ръката на оня?

— Никой няма да се разписва. Сложи някаква чавка — заповяда Песнякевич.

Дойде ред на лекаря, на нашия доктор Житков. Полуглух старец, той остави слуховата си тръба. Следващият бе полковник Панин, завеждащ дърводелската работилница. По време на германската война снаряд бе откъснал крака му някъде в Източна Прусия. Беше превъзходен дърводелец и ми разказваше как дворянските деца винаги са били обучавани на някакъв занаят. Старият Панин откачи протезата си и заподскача на един крак към своя карцер.

Останахме само двама: Шор, Гриша Шор — старши бригадир, и аз.

— Я, каква стана тя — рече Гриша, започваше да го обзема нервната възбуда на ареста, — оня — крак, тоя — ръка. А аз ще оставя… око — и Гриша чевръсто извади дясното си око, което се оказа от порцелан, и ми го показа на дланта си.

— Че ти изкуствено око ли имаш? — изненадах се аз. — Никога не съм предполагал.

— Значи лошо гледаш. А и окото добре съм си го подбрал по цвят.

Докато записваха окото на Гриша, началникът на изолатора се развесели и неудържимо се закиска.

— Оня, значи, ръка, другият ухо, третият гръб, а тоя — око. Ще съберем всички части на тялото. А ти? — той внимателно огледа голото ми тяло. — Ти какво ще оставиш? Душата си ли?

— Не — казах. — Душата си няма да оставя.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Протезы,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

1

Николай II — последният руски император (1894–1917), разстрелян заедно с цялото му семейство през юли 1918 г. — Б.пр.

2

Прякор по характерен белег, така са наричали хората с най-различни увреждания на горните крайници. — Б.пр.