«Пръстът на Христофор»

Отдалеч го помислих за баск. И дори се зарадвах.

Пък и какво да лъжа — исках да се окаже баск. Подъл мръсен терорист, когото ще арестувам. Първият за трите месеца идиотска работа. За три месеца безполезно блуждаене в нетърпимата жега с вид на щастлив идиот-турист, който за пръв път вижда парка Гуел. Ако този тип се окажеше вандал от БАСФ, щях поне да имам някакво оправдание. Поне някакво усещане за причастност към другата, истинската работа, която сега я вършеха други вместо мен.

Преди аз не разбирах старите пушки, които се вбесяваха, щом шефовете намекнеха, че им е време за пенсия. Хората от нашата професия само в киното са супермени. А в живота няма никакви дълги и красиви престрелки. Или куката кихва правилна информация и ти успяваш да стреляш пръв, или обратно — сам получаваш откос иззад ъгъла. Изглежда, че трябва да се радваш, когато те пенсионират. Но старите пушки беснеят. Какво остава пък за мен, инвалид на трийсет и пет години! Седем грама олово в коляното — и приятелите вече те гледат с едно такова противно съчувствие. А началството с не по-малко фалшива важност предлага „друга, още по-отговорна работа“.

Добре поне че тази работа не е измислена нарочно за мен, както правят някога за особено заслужили стари кучета. Два-три взрива годишно — това в Мадрид стана норма още преди пет години. Докато миналата година не се появи „Баскска армия — свободен фронт“ с по-творчески подход. Те си падат не по разни там столични кафенета и парадни входове, както терористите от ЕТА, а по паметници на културата. Съответно аудиторията е по-широка — тълпите чуждестранни туристи. По-широка е и географията — от музея на Дали във Фигейрос до гроба на Колумб в Севиля.