«Нямам уста, че да викам»

Безжизненото тяло на Хористър висеше с главата надолу високо над нас под самия таван на компютърната зала. Не помръдваше, независимо от лекия, но пронизващ вятър, който вечно духаше от главната пещера. Бялото като тебешир тяло, завързано към полюлея за глезена на левия крак, отдавна бе останало без кръв, която изглежда бе изтекла до капчица през правилния разрез, който разсичаше гърлото от едното до другото ухо. Но на огледалния метален под не се виждаше нищо.

Когато към нас се присъедини Хористър и като погледна нагоре се видя, ние вече се досещахме (но беше така късно), че ЯМ отново ни прави на глупаци и се забавлява. Поредното му развлечение… На трима от нас ни се обърнаха червата, така бързо, че едва успяхме да се обърнем един от друг, подчинявайки се на древния рефлекс, както и на повдигането, което го е породило.

Хористър направо побеля, сякаш бе срещнал магически символ, който предвещава гибелта му.

— О, Господи! — измърмори той и тръгна нанякъде.

Ние го последвахме и открихме седнал с опрян гръб до една от цъкащите компютерни секции. Лицето си бе закрил с длани. Хелън коленичи до него и го погали по косата. Той не помръдна, но гласът му под притиснатите ръце се донесе напълно ясно и отчетливо.

— Защо той просто не ни убие и с това да се успокои? Не знам, още колко ще издържа.

Ние си мислехме за същото.

Минаваше сто и деветата година от живота ни в компютъра.

Нимдок (името му бе наложено от компютъра, ЯМ-ът обичаше да се развлича със странни словосъчетания) бе започнал да получава халюцинации: присънваха му се консерви в ледени пещери. Аз и Хористър се отнасяхме към това скептично.

— Глупости — казах аз. — Помните ли онзи трижди проклет слон, който ни бе внушен? Бени едва не полудя. Когато намерим консервите, те ще се окажат негодни за поглъщане. Или ще се случи нещо. Най-добре е да забравим за тях. Ако просто останем тук, той скоро сам ще трябва да ни намери храна, иначе скоро ще пукнем.

Бени повдигна плещи. Бяхме яли за последен път преди три дни. И то личинки. Тлъсти и плъзгави личинки.

Но Нимдок не притежаваше предишната си увереност. Знаеше, че имаме шансове, но достатъчно малки. По-зле оттук вече не можеше да стане. И да стане студено, е все едно. И горещината, и студът, и потопа, и кипящата лава и облаците скакалци — е все едно. Машината мастурбира, прави си гаргара с нас и ние трябва да й се подчиним или да умрем.

За всички ни реши Хелън: